— Точно от това се опасявах — промърмори татко. Всички се обърнаха и зяпнаха към него. Той вдигна очи към тях, после погледна към пода и посочи. — Мисля, че тези трусове са резултат от отваряне и затваряне на прагове.
— Прагове към какво? — попита Пени. Чуждопланетното й, Блоп, седеше в скута й и надничаше любопитно над ръба на масата. Беше готино, но Уил се радваше, че си има Робота.
— Към бъдещето — каза татко.
Майор Уест нададе звук като кихаща котка.
— Може би професорът се е ударил по главата, докато се приземявахме — обади се той саркастично.
„Какъв тъпак!“ Уил го погледна. Джуди също.
Татко изгледа Дон така, както винаги поглеждаше Уил, когато се опитваше да бъде търпелив към него.
— Разсъдете само — каза той и отново погледна Дон, преди да продължи да говори на всички. — Порталът, който ни доведе до този кораб — сонда. Напредналата технология, която те са използвали, за да ни проследят през хиперпространството. Приятелят на Дон, който изглеждаше толкова стар… — погледът му отново се стрелна към Уест. — Ами ако сме пресекли във време, години след като Земята е изпратила спасителна мисия?
— Не говориш сериозно — каза Дон. Но този път не звучеше съвсем убедено. — Пътуването във времето е невъзможно…
— Не, не е невъзможно! — прекъсна го нетърпеливо Уил. — Просто е невероятно. Както е бил невероятен хипердвигателят преди сто години. Всъщност нищо не е невъзможно — и той вдигна рамене.
Баща му кимна, без дори да го погледне.
— Този свят би могъл да е осеян с прагове към бъдещето.
— Значи, ако тръгнем през онази гора ето там — Уил посочи към визьорната стена — ние просто ще вървим сред същия този кратер, само че на години разстояние от сега.
— Геологичните плочи от различни времена не биха могли да си напасват — каза мама и се усмихна одобрително към него. — Това би могло да обясни континенталните несъответствия. Но все пак, прагове във времето…? — и тя извърна поглед към татко.
Татко вдигна рамене.
— И на мен ми е трудно да го повярвам — отвърна й той. — Но ако тези портали наистина се отварят и затварят като част от някакво натрупващо се природно явление, те биха могли да разкъсат тази планета на парчета.
Уил усети, че го озарява дива мълния на вдъхновение.
— Ами ако тези прагове всъщност не са естествени…?
— Уил — баща му го погледна, сякаш всъщност той беше глупакът. — Такова явление може да има само естествен произход.
— Не… — настоя Уил, усещайки в себе си разочарованието, надигащо се заедно с възбудата. — Тези портали са точно това, което аз предсказах, че моята машина на времето може да причини! Ами ако някой от този свят е построил устройство…
Татко го усмири с погледа си.
— Синко, оценявам високо твоя принос, но сега не е време за полети на фантазията.
Уил скочи от креслото си.
— Ти никога не ме слушаш! — извика той на баща си. — Никога! — и изтича през вратата.
Джон не се и помръдна от челото на масата в дневната, когато Уил бурно напусна помещението. Морийн изгледа съпруга си, борещ се с правото си на избор между бащинската любов и задълженията. Отново победи чувството за дълг. Но в очите му се четеше болка от поражението и от това я заболя.
— Никой не може да предскаже кога тази планета ще рухне окончателно — Джон се изправи, обръщайки се към всички останали, сякаш никой не беше го прекъсвал. — Двамата с майора излизаме да намерим радиоактивния материал за ядрото на двигателя. Надявам се да се върнем скоро — той кимна на Уест, давайки му знак, че е време да тръгват, и се запъти към вратата.
Уил вдигна поглед от плота си, на който заваряваше странни комбинации от детайли, когато баща му влезе в дока за роботите.
— Аз трябва да тръгвам, Уил — каза татко.
— Е, това не е изненада — отвърна му грубо Уил. Татко му вече се беше екипирал напълно за мисията, сякаш нямаше търпение да се махне.
Баща му прекоси стаята и застана пред него.
— Уил, ти си най-важното нещо на света за мен — промълви татко. — Надявам се, че един ден ще го разбереш.
Уил извърна очи, прехапал устни и сълзите му изведнъж бликнаха.
— А ако един ден не се върнеш… — отрони най-после момчето с писклив глас.