Таткото зяпна надолу към малкото момче, сякаш не знаеше какво да му отговори, и Уил видя собствения си страх, отразен в очите на бащата. Най-сетне баща му се пресегна и свали отличителните бойни знаци.
— Всеки път, когато дядо ти тръгваше на някоя бойна мисия — каза той — ми ги оставяше. За да ги пазя. И когато се връщаше, аз горях от нетърпение да му ги върна.
Татко окачи верижката на врата на Уил; бойните знаци издрънчаха на гърдите му.
— Ще се върна, Уил — каза татко. Гласът му беше напрегнат. — Обещавам ти.
Уил вдигна очи към него, широко отворени, безмълвни. Баща му нежно разроши косата му, обърна се и напусна помещението. Знаеше историята с дядо му, който винаги ги оставял на татко, и винаги обещавал едно и също… Знаеше и за последния път, когато дядо му не се върнал повече.
Дон закрачи, потънал в размисъл, когато Джуди се доближи до него на самия праг на главния люк на кораба. Беше се съоръжил в термоустойчив експедиционен скафандър и с плазмена пушка, опряна до него на увисналия над ледения блок колесар. Предположи, че очаква появата на баща й.
Лицето му се оживи, щом я забеляза; но после усмивката му угасна.
— Слушай — избърбори той, забил поглед в земята — за снощи…
„Я стига, пилотче…“ Тя се усмихна, но той не забеляза усмивката й.
— Хайде — подкани го тя окуражително — ще се справиш.
Дон вдигна очи, смутен, изпълнен с надежда и обиден едновременно.
— Моля…?
„Да!“, помисли си тя. „Да, да, да!“
— Виждаш ли. Никак не беше трудно.
Дон направи гримаса.
— Все едно да забодеш стоманени игли в бузите ми — отвърна той и се усмихна неохотно.
Тя кимна кисело.
— Тогава ще разбереш как се чувства човек, когато казваш такова нещо. — Приближи се до него и го погледна в очите. — Постарай се да се върнеш цял — целеничък… — промърмори тя и скръсти ръце, за да устои на желанието си да ги постави върху гърдите му.
Лицето му светна и той пристъпи още малко към нея.
— Мисля си, че това е основният ти повод, при който целуваш за добър час… така ли е, докторе?
Тя го изгледа. „Той мислел.“ Удари се по челото.
— Не беше най-добрата форма на ухажване… — после се усмихна и съвсем сериозно му каза: — Целувките трябва да се заслужат. — „Просто за респект.“
Той я изгледа. Продължи да я гледа, този път по съвсем нов начин… оставяйки я да проникне в очите му, посрещайки я с „добре дошла“ в мислите си. Кимна й и устата му се изви нагоре в шеговита усмивка.
Баща й се появи от кораба заедно с цялото семейство… всички, с изключение на Уил, както забеляза. Дон преметна пушката си през рамо, почти без да измества очите си от нейните, усмихнат през цялото време.
Майка й подаде на баща й малко устройство за ориентиране.
— Фиксирала съм местоположението на радиоактивния материал. Той се намира през портала.
Татко й кимна.
— Да се надяваме само, че тези прагове ще останат стабилни.
Той погледна към портала, грейнал като развята от вятър коприна, съвсем близо, на няколко стъпки отвъд каменистата гола повърхност. Златистият летен ден отвъд него сякаш ги мамеше да преминат през стъкленото огледало…
Джуди погледна през рамо към баща си и отново към Дон, стараейки се да прикрие тревогата на лицето си. Логично беше тъкмо те да тръгнат; те бяха единствените, преминали през военна подготовка. „Но…“
— Тези стени на кратера нарушават комовръзката — мама кимна към заснежената отвесна, червеникава фасада на скалите толкова спокойно, сякаш напомняше на татко да се обади по телефона, ако закъснее за вечеря. — Няма да можете да поддържате връзка с кораба.
Теренът под краката им потрепери. Тътенът изпълни въздуха и после заглъхна, сякаш ги беше предупредил, че не им оставаше време.
Мама се пресегна и изведнъж докосна лицето на татко.
— Върни се у дома при мен, професоре…
— Обичам те, жено — промърмори той и се усмихна в очите й.
Блоп се пресегна от рамото на Пени, имитирайки жестовете на мама.
— Хубаво момиче — изцвърка тя. — Добро момиче. Хубаво.
Джуди зяпна изумена, а Пени погали Блоп по главичката и засия от гордост. Погледна отново към татко си, който вдигна пушката през рамо и се запъти към портала. Дон тръгна след него, поглеждайки през рамо към нея… сякаш се мъчеше да им направи снимка и да я запамети в главата си. Сякаш каквото и да се случеше, искаше да отнесе този миг със себе си завинаги.