Джон пръв стигна до портала и застана пред него, взирайки се с почуда. Протегна ръката си, която премина през гънещата му се илюзорна повърхност. Не усети нищо повече от леко потръпване и ръката му съвсем незабележимо се изкриви.
— О-у-у — промълви той тихо и издърпа ръката си назад.
— Охо — промълви Уест, застанал до него. — Това беше твърде научно.
Джон го погледна през рамо, изпълнен с твърде голямо удивление към това, което им предстоеше, за да изпита раздразнение. Когато Уест погледна към портала, Джон забеляза в очите на младия мъж нещо, което до този момент не се беше появявало и никога не беше очаквал, че ще се появи:
Уест се взираше в портала, сякаш виждаше пред себе си острието на гилотината. Когато защищаваше Хипергейт от вражеските нападатели, той беше безстрашен, защото работата му беше да пилотира боен кораб; знаеше какви са залозите и разбираше всички правила на играта.
Но той не беше учен. Джон усети как собственият му пулс се учестява, но това, което изпитваше, бе по-скоро привличане, възхита и благоговеен трепет, защото му предстоеше да изпита нещо, което стоеше извън най-развинтената фантазия на един физик. „Това беше последната му граница…“ Изгаряше от нетърпение да прекрачи в Неизвестното.
— Уплашени ли сме, майоре? — каза той и се усмихна широко.
И след това направи първата крачка.
Дон стаи дъх, когато Робинсън прекрачи през портала; когато образът му се изкриви и се отвя към бъдещето като лъхнат от вятъра дим. Майорът замръзна, зяпнал в прозореца на времето; после изведнъж видя Робинсън от другата страна, извърнал поглед към него сред летния ден. Поклати удивен глава. После затвори очи. И го последва.
Осемнадесета глава
Уил коленичи на пода на дока за роботите и се зарови сред личните си товарни контейнери, които беше опаковал само преди два дни. Вдигна очи към частично сглобеното тяло на Робота, седнало на работната маса от другата страна на залата, обмисли възможностите на играчката, която държеше в ръцете си, и я остави настрана.
Пени влезе в помещението, понесла куп шноли за коса и други метални и електронни предмети. Изсипа ги на масата. Всъщност тя доброволно беше поискала да му помага, след като бе разбрала с какво се е заловил. Може би тази малка извънземна маймунка притежаваше някакви телепатични способности или нещо подобно; във всеки случай напоследък сестра му се държеше много по-мило, отколкото преди.
— Това е всичко, което е доста близо до определението за „безсмислено“, каквото мога да ти предложа — обяви Пени. — Давам ти дори пръстена от пъпа си.
— Благодаря ти, Пен — отвърна той с усмивка.
Тя се приближи да го погледне, заровен там, в сандъка с боклуци.
— Искаш ли да излезем навън?
Той поклати глава и усмивката изчезна от лицето му. Не беше напускал роботния док, откакто баща му се беше отбил да му каже „довиждане“. Не искаше да го напуска; това беше единственото място, където някой наистина имаше нужда от него. Роботът имаше нужда от него.
— Слушай, какво ли всъщност знае татко? — промълви тихо Пени. — Може би някой наистина е построил машина на времето. — Тя разроши косата му с ръка така, както обичаше да прави татко, и излезе от стаята.
Уил се изправи, въздъхна уморено и се приближи до конзолата.
— Чуваш ли ме, Робот? — попита той.
— Роботът е на линия — последва синтетичният отговор. — Твоята гласова модулация е странна. Нещо не е наред ли, Уил Робинсън?
Уил преглътна чувствата, заседнали на гърлото му, и не отвърна нищо.
— Я се усмихни — произнесе сърдечно Роботът, след като не последва отговор. — Ще ти кажа един виц. Защо Роботът пресякъл пътя? — изчака секунда за отговор, след това добави: — Защото бил въглеродно свързан с пиленцата! — Роботът гръмко се разсмя.
Уил завъртя очи.
— Ние имаме да вършим работа… — каза той.
Когато отново понечи да се обърне, по стените на дока се чу глухо почукване. Той се заслуша озадачен.
— Звучи като морзовата азбука — коментира Роботът.
— И какво казва? — запита го момчето.
— Опасност, Уил Робинсън — отвърна Роботът.
Източникът се намираше в стаята, където държаха доктор Смит. Уил надникна през прозорчето на вратата. Смит седеше до една маса и почукваше морзовия код с ботуша си. Той вдигна глава, усетил присъствието на Уил и прекъсна чукането, подканяйки го да влезе.