Уил се поколеба. После взе един лазерен пистолет, окачен високо на стената, закодиран само на неговия глас и отвори вратата.
— Съобщавате, че някой е в опасност — каза той сухо, хванал пистолета така, че Смит да може да го вижда.
Очите на Смит се преместиха към пистолета като иглички към магнит. Той стана от масата и пристъпи към Уил.
— Това оръжие е настроено да стреля само по моя команда, така че не се опитвай да правиш глупости — предупреди го с рязък глас хлапакът.
Смит вдигна рамене и го подмина, приближавайки се до прозрачната стена, само за да отвори противоударния й щит.
— Уилям, ти се заблуждаваш за намеренията ми — каза той. — Искам само да ви помогна.
— Да ни помогнеш ли? — каза Уил с недоверчив тон. — Че ти се опита да ни убиеш.
Смит въздъхна отегчено и се обърна с лице към Уил.
— Да, но сега нашите съдби са свързани — подчерта той и Уил осъзна, че всъщност беше прав. — Ако баща ти и онзи идиот Уест се провалят, аз няма да имам никакъв шанс да се прибера у дома. В мой интерес е да успеят. А трябва да ми повярваш, че винаги следвам интереса си. — Той се извърна към прозореца и се вгледа в странния пейзаж и още по-странната растителност. Някъде там, отвън, нещо невидимо нададе нечовешки вой, който накара кожата на Уил да настръхне.
Смит отново се извърна към него, сякаш този звук само потвърждаваше думите му.
— Какви ли зверове бродят сред тази чуждопланетна горска пустош…? — и той кимна с глава към прозрачната стена. — Тези глупаци. Да тръгнат толкова сляпо през дивата джунгла… Колкото и да мразя да го признавам, ще бъде наистина много по-трудно да се оправим без тях.
Уил нервно потръпна.
— За какво говориш? — настоя той. — Те ще се върнат. Ще се справят. — Но изведнъж усети, че не е сигурен дали се опитваше да убеди Смит, или самия себе си.
Смит го изгледа мрачно.
— Дали? — попита мъжът.
Уил прехапа устни. Усети тревога и страх да се свиват на топка в стомаха му. Погледна към прозореца и видя загадъчния портал, който проблясваше под разцепеното на две небе.
— Някой трябва да тръгне след тях… — промърмори момчето.
— Уил, забранявам — заяви Смит строго. Поклати глава. — Ти си момче. Умно, разбира се, но все пак си само едно дете. Тази планета по всяка вероятност гъмжи от хищници. Дори и да успееш да ги намериш, ако те са ранени, разкъсани, ако умират… какво би могъл да направиш ти…?
Лицето на Уил се свъси. „Твърде малък; той винаги се оказваше твърде малък, за да може да помогне!“ А и тялото на Робота не беше още довършено.
— Но ти си доктор — каза той с внезапно вдъхновение.
Смит наистина имаше нужда от тях, за да оцелее.
Сам го беше признал. Смит трябваше да му помогне.
Смит се извърна от прозореца с ръце зад кръста.
— Да… — промърмори той замислено. — Да, доктор съм…
Пени премести нагоре единия си крак по външния корпус на кораба, увиснала на аппинисткото въже редом до сестра си и майка си, докато трите заваряваха и запечатваха пробойните, причинени от аварийното им приземяване.
— Трябва ми микроуплътнител — каза мама, вдигнала очилата си над челото. И посочи тесния процеп, от който се бяха изсипали тънки кабели и гъвкави проводници върху обозначителното лого на кораба, висящи свободно върху корпуса.
Пени охлаби колана си и се спусна бързо по въжето на повърхността. Това беше едно от любимите й задължения: да тича да осигурява разни инструменти и принадлежности й даваше възможност непрекъснато да упражнява катеренето.
Докато ровеше в комплекта с инструменти, тя забеляза оставената до него камера/часовник. Погледна я замислено, после я включи и продиктува — „След дълъг размисъл, Космическата пленница бе решила да приеме новата си роля на член на екипажа. Робинсънови, в края на краищата, вече очевидно могат да се възползват от нейната помощ…“
Тя прекъсна разказа си, съобразила, че Блоп вече не беше с нея, не бърникаше из кутиите с инструменти и не си играеше с камъчетата по планетната повърхност.
Тя се изправи и погледът й започна да обгръща все по-широк и по-широк кръг наоколо, докато най-накрая не погледна към портала. Там, до самия му ръб, се беше свила Блоп и го душеше с любопитство.