— Блоп! — извика тя. — Блоп, дръпни се веднага от там…
Блоп вдигна глава, сякаш се канеше тутакси да изприпка при вика на Пени. Но след това отново погледна през рамката на портала към странния лес, който я мамеше от другата му страна.
И пристъпи през него.
— Блоп! — Пени се запрепъва, хвърляйки на земята камерата/часовник и се затича към портала. — Почакай…!
Уил поведе доктор Смит през ръждивочервеникавия, обрасъл с мъх лес към една поляна, покрита с цветя, каквито никога в живота си не беше виждал, чиито разкошни синьо-виолетови венчелистчета се люлееха под лекия ветрец като море от индиго.
— Уоу, това е любимият цвят на мама…
— Колко смешно — обади се зад него уморено Смит. Уил извърна поглед назад, леко намръщен. Искаше му се да покаже тези цветя на мама; а още повече му се искаше сега мама да е тук с него. Но се бяха измъкнали от кораба, без да се обадят на никого, по настояване на Смит. Смит каза, че майка му щеше да ги спре и този упорит гласец в задната част на мозъка му го беше потвърдил: тя щеше да каже, че това е погрешно; че за него не е безопасно да тръгне; че е прекалено малък… „Дори и мама нямаше да го разбере.“
Той погледна към уреда — търсач, който държеше в ръката си — той все още им показваше посоката на радиоактивния материал, за който беше тръгнал татко му. След като не беше излязъл да каже довиждане на татко, не беше и видял в коя посока точно се бяха отправили баща му и майор Уест, когато преминаха през портала. И сега следването на следата му се стори много по-трудно, отколкото беше очаквал.
Земята отново потръпна под тях, по-силно от преди, и тътенът започна да се усилва ужасяващо бързо. Смит зяпна уплашен. Уил се обърна и видя, че недалече от тях самият въздух се завихри и изкриви като вода, засмукана в дренаж. Вътре в този вихър цветята разцъфваха и увяхваха за секунди, дървета израстваха и рухваха, и целият изкривен, завихрен пейзаж около тях се състаряваше с всеки пулс на сърцата им.
— Тичай, дете, тичай! — извика Смит, сграбчи Уил под мишницата и го задърпа напред. Затичаха. Но нямаше никакъв начин едно живо същество да надбяга това торнадо на времето, което се беше понесло към тях…
Доктор Смит изведнъж се препъна и се понесе с лице напред в цветята, повличайки Уил със себе си.
Препъването на Смит го приземи по лице сред миазмата от влажна почва и скършени цветни стръкове. Той смътно забеляза къде беше попаднал, докато ревът и трусовете изпълваха всичките му сетива. Затвори очи, стиснал стеблата на прекършените растения в отчаяна хватка, очаквайки неизбежното да се стовари върху него…
След ужасно дълга пауза отново отвори очи. Вдигна глава и бавно се извърна, за да погледне назад.
Светещият портал беше спрял, като по чудо, само на десетина метра зад тях, преди да го засмуче в преждевременния гроб.
Отвъд портала се беше разстлал наново стабилизиран пейзаж, пейзаж много по-стар, по-тъмен и по-обрасъл с растителност от този, в който се намираха. „Ох, Дороти, помисли си той, ние наистина не сме повече в Канзас…“ — Изведнъж осъзна, че Уил го нямаше наблизо.
— Уил? — изрева той. — Уил! — но момчето беше точно зад него. Не може да е…
Уил рязко се надигна сред гъстия листак.
— Страхотно… — пое си въздух и погледна със светнали очи зад Смит.
Изправи се, олюлявайки се на краката си и се понесе към портала. Спря се точно на прага му и се загледа в другата реалност. И го прекоси.
— Уилям, чакай! — извика след него Смит, твърде късно.
Ухилен, Уил му махна от другата страна.
— Все едно, че преминаваш през различни стаи! — извика момчето.
— Едва сдържам радостта си — отвърна Смит с гримаса и с мъка се изправи на крака.
Уил отново погледна към търсача и после в далечината.
— Сигналът на татко идва ето оттам! — извика той и посочи към тъмните лесове. — Хайде, доктор Смит… — и хлапето закрачи през храсталаците, без дори да поглежда назад.
Смит зяпна след него.
— Ненавиждам децата — извика той във въздуха. В неговото съзнание те съществуваха само за едно нещо — като чипове за хазарт. Кой го беше казал — „Този, който има деца, дава заложници на Съдбата“…? Нямаше значение. Единственото, което сега имаше значение, беше да намери останалите. Веднъж да се справеше с Уест, Робинсън щеше да направи всичко, което той пожелаеше… Пое си дълбоко въздух и закрачи към портала.