Проходът, водещ дълбоко напред в бъдещето, се оказа нито толкова неприятен, нито толкова дезориентиращ, колкото беше очаквал. Той навлезе в тъмната, ненавистно обрасла гора, ускорил хода си, за да настигне прекалено нетърпеливото хлапе на Робинсън. Винаги беше поддържал форма, но дори на младини не беше притежавал толкова свръхдейна енергия, която, изглежда, това момченце имаше.
Флората на този свят изглеждаше почти гъбеста; на пипане беше толкова отблъскваща, колкото когато докосваш втасващ хляб. Той се запрепъва сред вонящите храсталаци край някакъв буен поток; погледна надолу, за да следи по-внимателно къде стъпва.
Когато продължи напред, нещо сред храсталаците привлече погледа му… нещо, направено от човешка ръка. Огладен къс от разнебитен метал. Спря се и разтвори листака пред себе си, докато неестествените силуети не се разкриха пред очите му. Лицето му се намръщи още повече.
Уил се появи внезапно, малко по-напред, между дърветата.
— Какво намери? — попита момчето.
Смит пусна разгърнатите храсти и забърза напред, хващайки Уил за раменете, докато момчето се опитваше да се върне и да погледне.
— Хайде, синко, да бързаме. Нямаме време да се залисваме — подкани го той бодро. — Давай напред. — Той дръпна Уил и го подбутна към дърветата, преди да е успял да види надгробните паметници. Бяха три. С имената на Морийн, Пени и Джуди Робинсън.
— Блоп? Блоп…!
Пени си пробиваше път напред сред кехлибарено мъхестия лес от другата страна на портала, обзета от паника. Как изобщо можеше да намери животинчето сред всичко това…?
Изведнъж чу плахо, познато блопкане някъде над главата си. Затича се напред, проследявайки звука сред сумрачния храсталак, докато на пътеката й не се изправи червеникава скална стена, чиято проядена от времето повърхност представляваше истинска вълшебна страна, изпълнена с процепи и каверни. И там беше Блоп, на едно открито пространство, сред обрасли с мъх лиани, подскачаща нагоре-надолу, цвърчаща и блопкаща. Освен себе си, Пени не виждаше нищо друго, на което би могла да блопка.
„Може би е само изплашена, затова, че се е загубила“…
— Блоп — сгълча я тя, след като се приближи до животинчето. — Не бива да бягаш така от мен!
Блоп изврещя истерично, когато нещо изтътна към двете, и Пени се оказа облъхната от пушлив прахоляк. Момичето се закова на място, закашля се и започна да маха с ръка да разкара прахоляка от лицето си. Когато облакът се разнесе, пред очите й започна да се надига нещо наистина огромно, нещо, което сякаш бе изникнало от никъде, от самия облак.
Устата й зяпна, щом успя да го разгледа добре — беше някакво извънземно, изправено на задните си крайници, почти два пъти по-високо от нея. Масивните му ръце и бронираната му като на алигатор кожа на гърба бяха покрити с шипове; върхът на опашката му беше покрит с шипове като боздуган. Имаше лице на орангутан, с изпъкнали, големи очи.
Тя го загледа с широко отворена уста и й се дощя да се изплаши. Но преди зашеметеният й мозък да успее да се задвижи от шока към ужаса, тя забеляза избелялата, разпокъсана червена лента, вързана на единия пръст на съществото…
Блоп видя лентата в същия момент. Тя се спусна към голямото непознато същество и изрева от гняв.
— Блоп, недей! — извика Пени и се хвърли напред да я сграбчи, но твърде късно.
Блоп направи пирует във въздуха и кацна върху огромната ръка на съществото; хвана с тънките си ръчички охлабения край на лентата и я задърпа с яростна ревност.
Пени зяпна с нарастващо удивление как гигантът дори не отхвърли Блоп от себе си като някаква досадна муха, а само я загледа с… нежност?
Блоп се отказа от яростната си атака, след като чуждото същество не се и опита да я спре; разположи се върху сгъвката на ръката на съществото и погледна нагоре с любопитство. После погледна лентата на китката си и отново към лентата на пръста му, напред-назад… осъзнавайки това, което Пени междувременно вече беше разбрала: че тези две ленти, като изключим възрастта им, всъщност бяха една и съща.
Гигантското извънземно бавно закрачи към Пени, стъпка по стъпка. Пени остана на място, парализирана от противоречащите си подтици да остане и в същото време да избяга, докато то нежно протегна огромната си лапа и я погали по бузата.
— Хубаво момиче — каза то. — Добро момиче. Хубаво.