Пени зяпна в лицето му и усети, че очите й се изпълниха със сълзи на удивление. „Е, като разкажеше това, вече наистина щеше да се получи невероятна история…“
Джон и Дон Уест преминаха през друг портал и продължиха напред, следвайки сигнала на търсача към все още измъкващия им се източник на гориво. Всяка нова реалност, в която се озоваваха, им изглеждаше все по-мрачна и ги отвеждаше все по-далече и по-далече от сигурността, по-далече от хората, чието спасение зависеше от техния успех.
Джон погледна през рамо към портала, проблясващ сюрреалистично зад тях.
— Всеки път, когато прекосим някой от тези портали, навлизаме все по-дълбоко в бъдещето — „Само в бъдещето. Никога в миналото… Защо?“ И ако това, през което бродеха, наистина беше времето, а не пространството, те може би дори вървяха в кръг, прекосявайки парадоксално един и същи участък от терена, непрестанно и непрестанно, докато той се състаряваше…
Пътуването във времето винаги е свързано с парадокс… или поне така твърдяха теориите. Но сега, изправил се пред тази реалност, всички теории, които беше изучавал, не му предлагаха никакво успокоение.
— Не ми харесва всичко това — изсумтя неуморният Уест до него.
Джон го изгледа.
— Не съм свикнал да се тревожа за… — Уест млъкна пред погледа на Джон; устата му се изкриви в усмивка и той добави: — … хората, които оставям зад гърба си.
Джон също се засмя и отново погледна в миниатюрния монитор; оставяйки на Уест малко време да се справи с истинската загадка на живота — дълбочината и силата на човешкото чувство.
Двамата отново потеглиха, навлизайки в суха равнина, осеяна с космати трилистни растения. Кехлибарените им тръни напомняха за кактуси.
— Това изкачване ще бъде страхотно — промълви Уест след малко, нарушавайки тишината, която се беше възцарила около двамата.
Сочеше към червеникавата ерозирала скална стена, която се беше изправила пред очите им. В очите на младия мъж Джон долови ехото на всички адреналинни висоти от поемането на рискове, които Уест беше изпитал досега — миговете, заради които всъщност той живееше, миговете, в които доказваше на Смъртта, че той все още е изцяло, напълно жив. „Защото животът съвсем не беше репетиция с костюмите; с грешки или не, това бе единственият шанс да направиш ценни спомените, към които се обръщаш.“
Джон внезапно си спомни за баща си по начин, по който не беше му се случвало от години насам. Как баща му го водеше да се катерят по скалите, да скитат и да карат ски сред дивия резерват близо до дома им… „Не от задължение или защото Стария искаше да закали сина си… а просто защото беше възбужащо, защото беше забавно. Защото той самият обичаше да бъде там, сред онзи сумрачен, оцелял кът земна красота. И двамата обичаха.“
— Знаеш ли — каза той, извърнал глава назад към Уест — баща ми щеше да те хареса.
Уест го погледна. Внезапната му усмивка бе изпълнена с удоволствие и гордост.
Вече почти се беше стьмнило, когато стигнаха до самото подножие на скалата. Джон отново погледна търсача.
— По дяволите — изсумтя той.
— По дяволите ли? — отвърна леко намръщен Уест. — Това не ми звучи добре.
— Аз съм кръгъл глупак — изръмжа гневно Джон. Те се намираха до самата точка, от която произлизаше сигнала, който бяха следели през цялото време.
— Сигналът, който следихме, е от ядрения материал на самия „Юпитер“, отразен от тези скали… — той се обърна и се загледа в пътя, през който бяха преминали.
Докато крачеше, някаква светлина неочаквано проблесна пред очите му. Той погледна надолу.
Стоеше върху къс метал, покрит с червен прах.
Той отстъпи назад. Уест повдигна с мъка тежкото парче, направи гримаса и го изтри с дланта си.
Върху него, все още четливо, личеше логото на „Юпитер Две“.
Джон тихо изруга.
— Този метал е остарял с десетилетия… — и той прокара дланта си върху окислената повърхност на метала.
Дон пусна металната плоча, сякаш беше нажежена. Тя тупна в прахта под краката им.
— Що за кошмар е всичко това? — очите му обгърнаха чуждия пейзаж наоколо и отново се спряха, отчаяни, на лицето на Джон. — Къде, по дяволите, сме…?
— Не, майоре… — Джон поклати глава. „Беше прав, когато изпита усещането, че са се движили в кръг.“ — Въпросът е кога, по дяволите, се намираме?
Свръхнагретият въздух се разтвори с трясък и енергийната вълна поде Дон откъм гърба и го тласна с лице напред през откритото пространство.