Джон бързо залегна и се изтърколи, търсейки прикритие зад някакво парче скала. Издърпа пушката си и отвърна на огъня. По канарата пред него изтрещяха нови залпове. Той се сниши и отново се показа, за да отвърне с нов откос изстрели…
Енергийната вълна го помете отзад, също както и Уест, и го отпрати в мрака.
Двамата мъже останаха така, забили лица в прахта, и не помръднаха.
Роботът се затъркаля на гъсеничните си крака сред камъните. Саморъчно възстановеното му тяло бе изтерзано от мъчителния ход на дълги, изнурителни години. Той вдигна ръце и увенчаните му с остриета нокти се изпънаха.
Уил и доктор Смит продължаваха своето пътешествие през пустинната, безплодна земя, отвъд поредния портал, все още следвайки сигнала на търсача. Бяха изоставили гъмжащата с растителност джунгла и я бяха заменили с пустиня, чиято червеникава почва бе ерозирала като автомобилна шина. Прекосяваха я вече от доста време; двете слънца висяха ниско сред пурпурното небе и хвърляха дълги, размазани и ъгловати сенки като на двойно експониран кадър.
Сега се спускаха по някакъв склон, покрит с космати, бодливи кактуси. Някои от растенията бяха високи почти колкото момчето; караха го да се чувства, сякаш беше попаднал в плен на стадо лемури, които го отнасяха към някаква неочаквана и неотвратима гибел.
Още преди часове странността на заобикалящата ги среда беше престанала да му се струва страхотна; сега тя му изглеждаше все по-страшна и потискаща. Толкова му се искаше да си бъде там, с близките си, че целият този зловещ пейзаж започна да му се струва някак познат…
— Имам чувството, че се въртим в кръг — промълви той обезсърчено.
— Следвай само сигнала на баща си, млади Уилям — повтаряше зад него Смит с насилена търпеливост.
Уил послушно погледна надолу към търсача и после в посоката, която уредът указваше.
— О, по дяволите — прошепна момчето.
— Едно момче с твоята интелигентност не бива да ругае — обади се Смит неодобрително.
Уил му посочи право напред.
— Виж!
Смит вдигна очи по посока на ръката му.
— О-о… — отрони той най-сетне. — По дяволите, наистина.
В далечината пред тях, сияещ като пламък на морски фар в последните лъчи на залязващата двойка слънца, се виждаше „Юпитер Две“. Беше се опрял на същата стена от червеникав камък, извисявайки се към ръба на кратера… но не така, както го помнеше.
Този „Юпитер Две“ беше изкорубен. Долните му секции липсваха, а прояденият му корпус се беше разтворил под небето, металът му се беше наклонил настрани като отворена консервена кутия.
„Мама! Пени! Джуди!…“ Момчето извика и се затича надолу по склона.
Деветнадесета глава
Джон се размърда, когато съзнанието му, макар и неохотно, отново се върна в тялото му. Последният му спомен се завъртя пред затворените му клепачи, докато се опитваше да вдигне главата си. „Беше в засада. Простреляха го. Но все още беше жив…“
Намираше се сред някаква изкуствена структура; нещо, което изглежда беше оцеляло след някакво ужасно бедствие. Огромното пространство беше преимуществено тъмно, на места — сумрачно. В някои изолирани кътчета светеха лампи и последните дневни лъчи прозираха през зейналите пукнатини по стените. Определено се забелязваха следи от високи технологии — компютърни конзоли, контролни пултове, екрани — но по-голямата част от техниката изглеждаше отдавна мъртва. Тук и там функционалните индикатори примигваха, отчитайки угасването на някоя поредна подсистема.
Лежеше в някакъв празен ъгъл в помещението, захвърлен там като чувал със смет. Той се превъртя по гръб и намери Уест до себе си, изтерзан и разранен, в безсъзнание. „Но все още жив, слава Богу…“ Преодолявайки болката в главата си, Джон се зачуди дали и самият той изглеждаше толкова зле. Във всеки случай се чувстваше толкова зле.
— Добре, добре… — чу се нечий мъжки глас, отеквайки през опустошеното помещение. — Всички неща рано или късно се връщат, стига човек да може да чака.
Джон успя да се изправи и да седне с усилие, подпирайки се на стената зад гърба си. От другата страна на залата срещу него седеше самотна фигура. Лицето му беше скрито в сенките.
— Какво е това място? — попита Джон.
— Шокът, изглежда, е разбъркал мозъка ти — каза непознатият. — Я се огледай. Нима не познаваш това място? Ти си у дома.