— Професоре — извика друг журналист — на капитан Даниълс мина ли му грипът? Ще бъде ли в състояние да пилотира мисията?
Джон погледна над главите им, към редицата високи прозорци зад публиката. От пункта за дистанционно насочване над Машинното интервюто се наблюдаваше от генерал Бенджамин Хес, командващ операцията от страна на Въоръжените сили и стар приятел на баща му. „Хайде, помогни ми, Бен.“
Генералът се появи на прага на отворения коридор сякаш по ноти и пристъпи в полезрението на стоящите долу репортери.
— Дами и господа, позволете да ви напомня, че всички вие дойдохте тук, за да разгледате Юпитер Едно — обяви той с усмивка. — Не ви ли се струва, че чакахте прекалено дълго?
Екранът в Машинното показа изображението на огромен звездолет с форма на диск върху стартовата площадка, все още здраво прикован към земята с лабиринт от кранове, захранващи системи и товарни конвейери. Обвиваха го призрачни облаци от пара и газове, бълващи през отдушниците. Джон въздъхна облекчено и се оттегли от трибуната, за да замени купищата микрофони и камери с кротката анонимност на същинската си работа.
— Професоре… — спря го една от репортерските видеокамери за последен въпрос. — Какво изпитват децата ви, след като им предстои да напуснат Земята?
Джон замълча, след което се усмихна.
— Едва ли нещо друго би могло да ги изпълни с повече възторг.
Втора глава
— Тази мисия вони!
Изпълненият с гняв глас на четиринадесетгодишната Пени Робинсън отекна по стълбището на голямата крайградска къща на Робинсън, изградена в колониален стил.
„И също така сигурно в целия квартал“, помисли си уморено Морийн Робинсън и погледна нагоре по стълбите към непреклонната си дъщеря.
Пени се беше изправила горе, облечена в черно от глава до пети, сякаш беше в траур. Макар че, както добре знаеше Морийн, това просто беше предпочитаният от нея стил. Дрехите, както и настроението й, бяха в пълно противоречие с веселите пастелни тонове, в които винаги я показваха компютърно усъвършенстваните портрети на мисията, на които цялото семейство имаше вид сякаш току-що ги бяха извадили от някоя фабрика за пластмасови кукли.
— Не искам да напускам преждевременно! Не искам да напускам изобщо! — извика Пени с все сила, сякаш ги деляха светлинни години, а не някакви си двадесетина стъпала.
— Ще поговорим за това на вечеря — повтори Морийн. Имаше чувството, че беше в състояние да повтаря тези думи вече и на сън, което сигурно беше правила.
Пени стисна юмручета и продължи да крещи:
— В последните три години пропуснах всичко, за да се тренирам да мога да пропусна в следващите десет години всичко останало! И няма да остана вкъщи за вечеря. Ще отида да си видя приятелите. Ще отида да кажа сбогом на целия си живот.
— Пени… — Морийн положи усилие да запази твърдия и равен тон, да не издаде с него собствения си гняв и отчаяние. — Искам довечера да си у дома…
Пени изгледа майка си долу. Но тя остана неподвижна и невъзмутима в основата на стълбите, пазеща заветната входна врата като великан-човекоядец.
Момичето се обърна рязко и се втурна в коридора, борейки се с напиращите сълзи, и включи записващата камера-часовник.
„В навечерието, когато я откъсват от всичко, което познава — започна да диктува Пени — отвлечена, захвърлена в открития космос против волята си, какви мисли изпълват ума на Космическата пленница…?“
Подмина собствената си стая по коридора и нахълта неканена в спалнята на по-малкия си брат.
Когато влезе, Уил вдигна очи към нея. За пръв път не изглеждаше гневен, само нещастен. Стоеше сред море от играчки и научни опити, подпрян на единствения празен метален контейнер, последният, който беше обозначен с етикет „ЛИЧНИ ВЕЩИ“. Постерите по стените, кутията с любимите му компактдискове, лабораторното му оборудване по рафтовете… дори репродукцията с главата на Голямата Бяла Акула и онова странно зелено нещо с гущерчето, висящо от тавана, все още си стояха недокоснати.
Прилича, помисли тя, на човек, принуден да напусне кораб, опитвайки се да подбере най-скъпите си неща от всичко, което го е свързвало със света, и които да може да вземе със себе си. Всъщност до голяма степен си беше точно така.
— Дали ще има момчета на Алфа Едно? — попита Уил, като че ли смяташе, че тя може да знае нещо повече по въпроса от самия него. — И с какво ще се обличам?