Издигащите се нависоко вълни скриваха от погледа скалите и рифовете, които едва проблясваха зад бялата пяна. Трябваше скоро да се излезе от този лабиринт, защото смелите моряци можеха да сбъркат посоката.
Капитанът побърза да смени курса, за да не бъде принуден да сваля всички платна от мачтите. Вляво от тях се намираше остров Суматра. Нямаше надежда да избегне циклона или поне да не се попадне в неговия център, ако корабът не успееше да се скрие зад високите скали на острова, които можеха донякъде да го прикрият от действието на вятъра.
На какво разстояние се намираха сега те от Суматра? Привечер видяха очертанията на високите планински върхове на острова, към който отиваха само по приблизително пресмятане, защото през целия ден слънцето не проблесна дори за минута. Според изчисленията на командира те се намираха на около 9–10 мили разстояние от малайския остров, но за да го преминат с тоя ход, с който се движеше „Фрелон“, бяха необходими не по-малко от час и половина. А на югозапад ураганът беснееше с невиждана сила, насочен право към южния нос на Суматра.
Значи трябваше да приближат острова откъм западната му страна, за да се закрие корабът от бурята, която трябваше да се разрази върху високите крайбрежни планини и грамадните гори, разположени от запад на юг. Какво го чакаше „Фрелон“, който вече почти се гмуркаше в развълнуваното море, ако не успееше да изпревари урагана? Още при първата поява на урагана щеше да бъде запратен върху скалите и разбит на късове. Кербрис, капитанът на „Фрелон“, нямаше избор. Той заповяда да се насочат към Суматра, където се надяваше да заседнат поне върху някоя плитчина, в случай че не успееха да заобиколят острова. Все пак беше по-добре там да се спаси екипажът, отколкото всички да загинат в открито море.
С напрегнато сърце смелият командир даде съответната заповед. Той бе принуден да се уповава единствено на щастието.
Глава IV
В това време Гроляр, ни жив, ни мъртъв от страх, бе напълно отчаян и не си намираше място в каютата, като не обръщаше внимание на Ланжле, който не спираше да го успокоява с всякакви средства.
— Стига, бедни старче, защо да се измъчваш, когато с това нищо не се постига? Дали по-рано или по-късно ще се мре, не е ли все едно? По-добре е да умреш в морето, отколкото от холера или проказа! Наистина по-добър вариант да си уредиш сметките на небето не може да се измисли!
— Самият ад е против нас! — жално хленчеше нещастният полицай, без да обръща внимание на думите на своя любимец. — Изведнъж да загубиш всичко, което с толкова труд си постигнал.
И понеже Гроляр не се отличаваше с особена храброст, страхът така парализира всички негови чувства, че приятелят му изгуби всякакво влияние върху него. Ядосан, че думите му отиват напразно. Ланжле прибягна към по-енергични средства, за да накара Гроляр да го слуша.
— Е, добре! — извика той. — Щом като не разбираш от дума, аз ще си отида, пък ти се оплаквай колкото си щеш!
Средството се оказа сполучливо. В този момент, когато Ланжле използваше всичките си сили, за да се задържи на краката си и да тръгне към вратата, един странен вик го спря на половината път.
— Ти ме оставяш нещастен! Ти си единственият ми другар! — проплака агентът, протягайки ръка към Ланжле.
— Аз си отивам, защото от тебе не може да се изтръгне нито една свястна дума. Защо само се оплакваш, не е ли по-добре да измислим начин да се спасим от бедата дори ако трябва да се потопим с това грамадно корито?
— Знаеш, че аз не съм моряк. Какъв съвет искаш от мене?
— Аз не искам от тебе никакъв съвет. Престани само да хленчиш! Дразниш ме така, че и аз не зная на кой светец да се моля. И какво ще ти донесе това твое тюхкане?
— Моля те, драги, не си отивай! Обещавам, че вече няма да се оплаквам!
— А, за това поне заслужаваш похвала!
— Значи ти все още имащ някаква надежда, щом говориш за спасение?
— Разбира се, даже две минути преди смъртта няма да се съглася да предам душата си на дявола.
— Наистина, каква сила притежаваш! — не без възхищение каза полицаят, гледайки Ланжле.
— Така и трябва да бъде! Хората са изпадали и в по-лошо положение и пак са оцелявали.
— Мислиш ли? Нима не чу какво каза командирът? Той каза, че шансът ни за спасение е едно на хиляда!
— Да, чух. Да допуснем, че той е дори едно на милион! Дори и това е достатъчно, стига да можем да го използвахме.
— Да, но как ще стане това?
— Как ще стане ли? Ще повикаме на помощ всичкото си мъжество, енергия, присъствие на духа и решителност и ще постигнем твърде много!
— Мислиш ли?
— Довери ми се и скоро ще можеш да видиш какво могат да направят тия качества в минути на опасност. Аз ще ти покажа!