А ураганът ставаше все по-свиреп и никой от моряците не се съмняваше в съдбовния изход от тази отчаяна борба на кораба с яростното море и грозната буря. Развръзката беше близка!
Командирът с трепереща ръка нахвърли още няколко реда, с които описваше последните минути на поверения му кораб. Към записката той прибави своето завещание и всичко, написано в три екземпляр, сложи в три бутилки, които херметично затвори и хвърли в морето.
— А сега, господа — обърна се той към своите офицери, — трябва да се простим един с друг. След по-малко от пет минути ураганът ще ни настигне.
Една грамада вълни, височината на която трудно можеше да се определи, летеше право върху „Фрелон“.
Ланжле, който излезе в този момент на палубата, видя водния смерч и се спусна в каютата, където стенеше Гроляр.
— Е, Албер! Ако искаш да използваме последния си шанс за спасение, да вървим!
Като го заблъска пред себе си, той го изведе на палубата. Капитанът видя стихията и заповяда да го вържат за мостика, за да остане на своя пост. В този момент той видя двамата приятели и извика през руля:
— Къде отивате? Вълните ще ви завлекат!
Ураганът заглуши гласа му. После вече нищо не се чуваше на кораба — навсякъде бушуваше ураганът и вълните като разрушена стена се сгромолясваха върху злополучния кораб.
Гроляр инстинктивно легна с лице върху палубата, която през цялото време беше заливана от вълните. При светлината на непрекъснато бляскащите мълнии, озаряващи с мъртвобледата си светлина целия кръгозор, Ланжле видя една грамадна вълна, идваща право върху „Фрелон“, която заплашваше да помете всичко по пътя си. Зад кърмата пък се издигаше грамаден черен воден смерч, готов да потопи злополучния кораб.
Това беше момент, който ги заплашваше да бъдат затрупани под развалините на кораба. Със силно движение Ланжле издигна другаря си от пода и го задържа увиснал във въздуха. В този момент една вълна плисна върху носовата част на палубата и го повлече заедно с Гроляр. Все пак той не го изпусна от ръцете си. От височината на капитанския мост капитанът Кербрис смътно различни при блясъка на светкавицата една човешка група, носена с невероятна бързина върху вълните. След две минути настигнатият от урагана малък кораб бе погълнат от вълните и потъна към дъното на Тихия океан.
Глава VI
По силата на един странен феномен, присъщ на такъв род бури, Гроляр и Ланжле бяха подхванати от една вълна, образувана от урагана, който я блъскаше напред. Завлечени от палубата на „Фрелон“, двамата бяха зашеметени от водната стихия и в продължение на няколко минути, в полусъзнание и задушавани от бесните пенливи вълни, те бяха подхвърляни нагоре, после главоломно спускани надолу към зейналата черна бездна, но тласкани все по-далеч от центъра на смъртоносния ураган. После достигнаха до по-спокойна част на водата, където грамадните вълни се издигаха по-равномерно, понесени в една и съща посока — на юг-югоизток.
Сега те можеха по-свободно да дишат, държаха се спокойно над водата, подпомагани от спасителните си пояси. Ланжле, който нито за миг не губеше присъствие на духа, не изпусна Гроляр от ръката си. Последният в този момент не бе способен на нищо и би се задавил от първата вълна.
Цялата нощ премина в неспирна борба с урагана и затова нещастните другари не можеха да ся разменят нито една дума. От време на време от гърдите им се откъсваха къси въздишки, несвързани и неясни думи.
Гроляр дълго още не можа да се съвземе, но когато на кръгозора блесна първият лъч на зората, той разбра, че най-страшната опасност е минала, и се поободри.
— Благодаря ти, Ланжле — каза той, — никога няма да забравя, че втори път спасяваш живота ми.
— Късно се сещаш, драги — забеляза парижанинът, — ако бях те изпуснал от ръцете си само за минута, отдавна да си намерил дъното на океана!
С отдалечаването на стихията, която се спусна на юг, морето започна да се успокоява, а нашите приятели без особени усилия се задържаха над водата и свободно движеха ръцете си. Скоро слънцето изпрати приветливите си лъчи над бурния океан, а вълните все повече утихваха.
— Както и да е, но това е странен способ за спасяване — сам да се Хвърлиш в морето.
— Да, да… без това отдавна да си в стомаха на някоя лакома акула.
— Или спокойно би спал в своята койка на „Фрелон“. Ние нищо не знаем, дали героичното корабче продължава да гони своята ескадра?