В много такива случаи грамадното чудовище броди из морския простор и неспирно търси храна, като разчита, че ще може е каквото и да е да напълни измъчения си от глад стомах. По време на такива безплодни търсения акулата упорито следва корабите, чака по няколко денонощия спрелите кораби и поглъща всичко, което й хвърлят за развлечение моряците — метли, конопени конци и какво ли не…
Горко на тоя, който, помамен от хубавото време, се опита да се изкъпе в морето. Лек плясък и нещастникът изчезва под водата, на повърхността се показва голямо петно кръв и… всичко е свършено.
Ланжле видя страшното чудовище. Младият парижанин нито за минута не се усъмни, че акулата ги е видяла и вече се е насочила към тях. Един от двамата непременно щеше да стане жертва на хищника.
Роден край бреговете на Сена, Ланжле беше прекарал детинството си край водата и плуваше като риба. Изведнъж той си спомни, че в Денарари и Мара Калбо срещу няколко сребърни монети негрите се гмуркат във водата при акулите, ловко се борят с тях, но никога не стават жертва на чудовищата. Решени на такава опасна игра, те слагат между зъбите си широки и дълги ножове, гмуркат се под акулата и разпарят корема й от устата до опашката.
Ланжле реши да опита. Но преди това трябваше да предупреди Гроляр, за да не му попречи и провали цялата работа със своите безумни викове, степания и паникьосани движения.
Гроляр се учуди, че Ланжле стои така дълго-неподвижно. Той видя, че приятелят му е устремил: поглед надалеч, противоположно на онова място, към което щеше да плува.
— Какво гледаш там? — попита той с разтревожен глас, защото сега полицаят се плашеше от всичко, което не можеше да види или разбере.
Глава VIII
Ланжле реши да говори направо. Той знаеше как трябва да се говори с такъв малодушен и боязлив човек.
— Питаш ме какво гледам? Аз гледам нещо много любопитно и ако ти още не си виждал как се промъква акула под вода, то след пет минути ще имам удоволствието да те запозная с тази гледка.
— Акула! — повтори полицаят, изтръпнал до мозъка на костите си — Ти пак се шегуваш.
— Какво чудно има да срещнеш акула в тези води, където те са стотици пъти повече от тигрите в горите на Ява? Това трябваше да се очаква, мили Гроляр, но бъди благоразумен… Когато бях в Кайен, всяка сутрин се забавлявах с това: след закуска отивах на рейда да убивам акули и после ме наричаха „победител на акули“!
— Къде виждаш акула?
— Ето, гледай право пред себе си, на около сто метра разстояние.
— Но аз нищо не виждам!
— Остави ме да се изкажа. Та тази госпожа не се разхожда на повърхността с чадър и лорнет, както ти навярно предполагаш. Гледай накъдето ти соча и ще видиш нещо изправено над водата. Това е перката на акулата, която стърчи на около 20 сантиметра над водата.
— Да, сега виждам. И това малко шише ти наричаш акула? — недоверчиво попита Гроляр.
— Не, това аз наричам перка, а тъй като тя сама не плува, следва, че тази перка принадлежи на акула и тя е на мястото си върху гърба. Но сега не е време да спорим. Трябва да се бърза, ако не искаме да станем нейна плячка. Аз се наемам да се разправям с чудовището, стига ти да не ми попречиш със своите викове и паника.
— Казвай какво трябва да се прави. Ако мога, ще ти помогна с нещо. Но не искам ти да се жертваш…
— И така, ти искаш да ми помогнеш? — попита Ланжле.
— Казано — свършено! — почти обидено заяви полицаят.
— Тогава ето какво ще правим. Преди всичко аз ще сваля пояса си, за да се движа по-свободно. Ти ще се движиш през цялото време след мен. Аз пръв ще посрещна акулата с ножа, като държа напред заострената дъска на „Фрелон“. В момента, когато акулата се обърне с отворена уста, за да улови плячката, аз ще тикна в гърлото й заострения край на дъската и чак тогава ще се намесиш ти. Ти ще натискащ силно дъската, за да не може акулата да я изплюе, а пък аз ще се гмурна във водата и ще разпоря корема й с ножа си. След това ще трябва бързо да се отдалечим от чудовището встрани, за да не видим неговата агония и за да не бъдем ударени от опашката му, както и да сме далеч от кръвта й, която може да привлече и други акули. Разбра ли?
— Разбрах и, повярвай ми, този път няма да падна духом.
— Прекрасно — отвърна Ланжле.
В това време акулата ги наближи. Парижанинът свали своя спасителен пояс, който остави близо до себе си, уверен, че ще го намери, ако предстоящата борба завърши успешно за тях. После се улови за дъската, опря се на нея с гърдите си и насочи напред заострения й край.