Салът, който щастливият случай изпрати на нашите плувци, беше от средна големина и в него не можеха да се настанят повече от 12 души. Първата грижа на двамата приятели бе да се запознаят със съдържанието на отвора и на двата сандъка. Всичко беше херметично затворено и вода не бе проникнала, макар че при вчерашната буря салът е бил постоянно заливан.
С помощта на манерките, които Ланжле и Гроляр имаха в своите спасителни пояси, изхвърлиха водата от сала, а после отковаха капаците, които затваряха сандъка. На дъното му те намериха четири копия, железни колове, вързани със здрави кокосови въжета, две резервни весла, които бяха много ценни, защото с тях се надяваха да стигнат до брега.
В кормилния сандък те се натъкнаха на още по-ценни неща: зрели банани, с които можеха да се хранят цяла седмица, няколко връзки сушена ри-ба, варен ориз, парче месо. Освен това намериха и една голяма глинена бутилка, пълна с арак, и четири буренца с прясна вода.
Открили ценните припаси, двамата корабокрушенци, които отдавна чувстваха глад, започнаха да се хранят. Те започнаха с пушения бут и вместо хляб употребяваха банани. Когато започнаха да хвърлят обелките на плодовете в морето, с изненада видяха, че акулата отново се подава във водата н жадно поглъщаше тези дреболии.
— А, ти си тука, гълъбче! — весело извиня Ланжле — Сега ще ти платим за страха, който брахме!
Той взе един кол, вързан с дебело кокосово въже, забоде на върха му няколко банана и хвърли коварната примка във водата.
Тази хитрост скоро даде резултат. Акулата, щом зърна голямата плячка, се хвърли върху нея и глътна бананите и кола. Острието на кола се забиваше толкова по-дълбоко в нея, колкото повече тя се мъчеше да се освободи от него. Той прободе горната й челюст и излезе навън, малко по-долу от лявото й око.
Сега нищо не можеше да я спаси и тя бе в ръцете на Ланжле и другаря му. Опита се да се гмурне във водата, но парижанинът скъси въжето и не й позволи да се скрие. После се опита да прегризе въжето, но напразно: металът не се поддаваше на острите й зъби. По неволя тя трябваше да остане над водата, около два метра далеч от кормилото на сала.
Така двамата мъже имаха възможност да се убедят в лакомията и глупостта на хищника, който ги бе уплашил.
Глава X
След като се нахраниха, нашите приятели започнаха да обмислят това, което им предстои. Благодарение на сала, който им дойде изневиделица, те бяха уверени, че след няколко часа ще бъдат на желания бряг. Сега бурята не ги плашеше, защото след ураган настъпва дълъг период на морско затишие. Провизии имаха най-малко за две седмици и затова решиха да не бързат, за да обмислят по-добре положението си.
Наистина брегът не беше далеко, но какъв бе той?
— Може би това е някой негостоприемен бряг, в който ще ни посрещнат людоеди? — разсъждаваше Гроляр — Няма ли да е по-добре да наобиколим няколко дни около брега и да се запознаем c него? А през това време може би ще видим кораб, който ще ни вземе и откара в някое пристанище.
Едва избавил се от смъртна опасност, полицаят отново започна да се връща към своите проекти. Час преди това той бе готов да се откаже or своята мисия само да стигне до тоя бряг, а сега изведнъж стана претенциозен. Щом премята опасността, той отново се върна към честолюбивите си намерения. Дали ескадрата няма да унищожи пиратите без него? А знаменитият брилянт, който капитан Льо Хело обеща да му предаде, щом прегледа секретните писма, в които е описана мисията на Гроляр? Дали те няма да попаднат в други ръце? В такъв случай Гроляр завинаги ще се прости със заветната мечта — да стане началник на тайната полиция, обещано му като награда за успеха.
Ето защо той искаше да дочакат някой кораб, но за да се осъществи надеждата му, трябваше да остане в морето докрай или дотогава, докато привършат и последните провизии.
— Истина е — добави той, защото Ланжле му позволи да се изкаже, без да го прекъсва, — сега се намираме извън пътя на корабите. Когато се движехме с ескадрата, не минаваше час, в който да не видим някой кораб по-близо или по-далеч. А от вчера не видяхме нищо освен безкраен воден простор.