— Не може да се каже, че си толкова весел днес — отвърна неспокойно Гроляр. — Почвам да мисля, че и ти се плашиш.
— Плаша се! — нервно се засмя парижанинът. — От какво? Ти мислиш, че се тревожа за собствената си кожа? Животът не ми е дал нищо хубаво досега, за да се тревожа за него. Аз не съм дете ма случайността като тебе и не мога да си представя, че съм роден от херцогиня. Аз не помня нито баща си, нито майка си. Те и двамата умряха от непосилен труд, когато бях дете. Никога не съм ти говорил за себе си, но ако това ти е неприятно, ще млъкна.
— Да ми е неприятно? Напротив! Твоето признание по-скоро ме радва, защото с това ми доказваш, че все още ме обичаш.
— В разказа ми няма да има нищо интересно, мога да те уверя. Това е обикновеният разказ на стотици бедни и онеправдани хора, които животът на големите градове притиска. Баща ми беше помощник-тапицер. Нарани с чук палеца си и след десетина дни умря от гангрена. Майка ми, която ме е кърмила тогава, така затъгувала за съпруга си, че заболяла и след две седмици умряла от туберкулоза. Аз съм останал при баба си, жена на 65 години, която трябваше да стане перачка, за да купува за себе си хляб, а за мене мляко. И аз растях без радост и без ласка. Зимата прекарвах без огън, в тъмна и влажна мансарда под самия покрив на многоетажна къща. Лятото пък слънцето безмилостно ме печеше. Хранех се с топла чорба без месо и хляб, преживях у баба си дотогава, докато предаде богу дух — без да усвоя някакъв занаят. Бях 12-годишен. Усърдно посещавах махленското училище и поглъщах всичко, на каквото ни учеха. Но скоро останах кръгъл сирак, та трябваше да се простя с книгите и да помисля за насъщния. Скитничеството ми беше противно и затова постъпих като работник при един доставчик на камъни, където вършех и домакинската работа. Едничката радост, която преживях тогава, дойде от старик, основател на градския оркестър в Белвил. Избра ме за барабанист и започна усърдно да ме учи, като ми позволяваше да упражнявам не само барабан, но и други инструменти. Той ми подари и първия барабан. Принудих се да стана барабанист, защото не можех да си позволя да си купя инструмент, какъвто ми се нрави. Цялото си свободно време посвещавах на музиката и не бързах да се запиша доброволец, за да не се разделя с новото си поприще. Постъпих по-късно в полка и веднага — в курса за офицери, защото мечтаех за еполети. Уви! Уви! Постъпката на един пиян сержант и това, че и аз самият за момент се самозабравих, разрушиха мечтите ми. Всичко останало ти с известно… Вероятно се учудваш за-що съм избрал този момент, за да ти разказвам всичко, но през цялата нощ сънувах детството си, баба си, преживявах още веднъж всички подробности от съвместния ни живот, а когато се събудих, с изненада видях, че не я намирам до себе си. Спомних си и друго — удавените, секунди преди да умрат, преживяват целия си живот. И аз-преживях моя. Не е ли това признак за близка смърт? Та и затова се шегувам с тебе, за да заглуша това чувство. Обиждам те, а съвсем не искам това.
— Ти не можеш да ме обидиш — каза старият полицай, трогнат до просълзяване от разказа на другаря си. — А на сънищата си няма защо да отдаваш такова значение, нали не си суеверен. Освен това според тълкувателите на сънища твоите са предвестници на нещо хубаво.
— Прав си. Впрочем лошите ми предчувствия вече се разсеяха. В душата ми остана само светлият спомен за баба, която така силно ме обичаше… Е, приключихме обяда, добре е да глътнем още по чашка коняк, за да се окуражим. Пък каквото бог даде! Напред!
Глава XV
След като изтеглиха камъка, който им служеше за котва, и го поставиха на дъното на сала, двамата уловиха веслата и спокойно заплуваха към брега. Сякаш се връщаха у дома след една прекарана риболовна нощ. Приятелите обаче бяха измъчени от предчувствия, макар че ги прикриваха. Бяха уверени, че от брега ги следят.
— Повече издръжливост — каза Ланжле, — а най-главното, не си служи с револвера, това ще направиш само при крайна нужда. Чакай моя сигнал. Всъщност добре ли владееш това оръжие или не?
— Как да ти кажа, не съм имал случай да стрелям, откакто напуснах цирка, но по онова време улучвах яйце във въздуха.
— Прекрасно! Добрият навик никога не изчезва докрай, а и револверите ни са превъзходни. Пристигаме. Ще маневрираме като истински моряци.
Приближили по всички правила към брега, те излязоха на плитчината, където водата едва стигаше до колене, и с помощта на прибоя благополучно изтеглиха сала на пясъка. Оставиха го така, че в случай на опасност да могат веднага да го върнат в морето.
Те прибраха вещите си в трюма, заключиха всички сандъци и спокойно тръгнаха по пясъчния бряг с револвери на пояса и затъкнати дълги ножове отстрани.