Към главния жрец и магьосник двамата французи се отнасяха с уважение. Това бе един от най-влиятелните хора в страната Всяка неделя, ръководени от върховния жрец, те се отправяха към идола на великия Теа-Туа — бог, творец на света, отъркваха с нос големия пръст на крака му, като така признаваха великата му мъдрост.
Глава XX
Докато разговаряше с майсторите ковачи, Ланжле узна, че техният остров е много голям и на далечина 15 дни път живеят други многочислени племена. С тях мокисите нямали връзки. Делели ти огромни планини, през които никой не се решавал да мине. Ланжле и Гроляр започнаха да мечтаят да прострат властта си над целия остров, когато войската им се подготви и въоръжи с пушки местно производство.
„Кой знае, може би ни е съдено да основем мощна държава, даже огромна империя!“ — мислеше Ланжле.
Отначало всичко му се струваше като забавна игра, но сега поглеждаше на нещата сериозно, дори започваше да съжалява, че не е приел той короната. Още повече че приятелят му, без да се отрича от него, се държеше твърде царствено, искаше да го нарича не другояче, а „сир“ или „Ваше Величество“.
— Ти разбираш, че това не го правя за себе си — казваше му бившият полицай. — Как искаш да се отнасят с уважение към мен моите поданици и министри, да спазват строг етикет, без който е немислим царският престиж, ако не им дадеш пример ти, който всъщност си нищо в държавата.
Ах, тази ужасна дума! Това, че е „нищо“, страхотно раздразни младия парижанин. Но какво можеше да отговори, когато сам се отказа от всякакви длъжности, сам внуши на Гроляр чутите възгледи, сам на шега потри с нос палеца на крака му и го въздигна като свой император и величество.
— Какво, подиграваш ли се с мен? — попита то Гроляр.
Ланжле му възрази:
— Нима ти не си император! Нима не е длъжен всеки да се отнася с подобаваща към сана ти почит? Какво ще помислят за теб поданиците ти, ако аз се отнеса към теб като към простосмъртен, към равен?
Ланжле каза това на приятеля си, за да му внуши свойственото за царете самоуважение, н го намираше за забавно. Но сега забавата се превърна за него в досадно задължение.
Дребнавостите на човешкото честолюбие обаче не нарушиха добрите отношения на двамата приятели.
„Ако успея да създам могъща империя — мислеше си Ланжле, — сам ще се потрудя за себе си. Гроляр е по-стар от мен и несъмнено аз ще стана негов заместник,“
Така Ланжле, който искаше да превърне приятеля си в смешен „император“, започна да завижда на височайшото му положение. С дворец, царска стража, неограничена власт над народа, цял щаб от министри той притежаваше и армия, вече твърде сериозна и дисциплинирана. Положението на Ланжле в двореца беше най-неопределено. Най-накрая той поиска да бъде назначен като главнокомандващ мокиската армия, за да бъде подчинен единствено на краля, а да стои по-горе от военния министър. Гроляр с охота се съгласи, но все пак го запита със загадъчна усмивка:
— Ти вече не си ли доволен от ролята на мой другар и таен съветник?
— Аз съм готов да се откажа от званието главнокомандващ, но тогава ти сам трябва да се грижиш за армията. Не обичам да бъда пето колело в една кола.
— Не се сърди, отлично знаеш, че можеш всичко, каквото искаш!
После отново се размечтаха как да разширят държавата, да въоръжат флота; за откриване на пристанища и отиване в Малака, даже в Европа, за оръдия, машини, работници и специалисти от всякакъв род, строители и механици. Плановете и мечтите им нямаха край. И може би щяха да успеят поне отчасти, ако коварният Албион не се изпречи на пътя им, ако не уби още в зародиш младата цивилизация рг не унищожи 400 чифта панталони, приготвени с грижите на Ланжле. Ако отново не върна мокиския народ към невежеството и канибализма.
Навярно читателят помни, че предшественикът на Гроляр спомена за някакъв червен човек, който по време на тържеството и дълго след това остана на постелята си болен. Този човек беше син на коварния Албион, наречен от мокисите „червеи човек“ заради цвета на косата и брадата си.
В нощта, когато нашите приятели се канеха да слязат на брега, червеният човек тайно се приближи към тях, като се надяваше да открие в сала свои съотечественици англичани, но беше посрещнат от Гроляр така, че едва не загина.
Върнал се полужив в хижата си, повече от шест седмици той се бори със смъртта. Човекът се наричаше Томас Пауъл. Той беше роден в Лондон, но попадна на острова след крушение с кораб, на който бил лекар. Скоро той спечели любовта на стария крал, който го назначи за свой старши лекар. Оттогава минаха 10 години и той не се оплакваше от живота, дори не направи опит да се върне в родината си. Червеният човек се ожени за родилна на краля, която му народи куп деца, които той боготвореше.