На другия ден Ланжле, придружен от Гроляр и трима министри, тръгна към брега, конвоиран от тълпа диваци. Всички още от вечерта знаеха за поканата и отиването на кораба не усъмни никого. Напротив, мокисите се гордееха, че вождът им е променил белия си цвят и европейския си костюм с мокиски. Това ласкаеше самолюбието им.
Ланжле се вълнуваше, когато стъпи в лодката, изпратена му от капитана на „Виктория“. Той все пак осъзнаваше, че ако беше останал на острова, можеше да направи за жителите му доста полезни и хубави неща.
Вероятно нямаше да се съгласи да замине, ако знаеше, че се намира на малък, никому неизвестен остров, който той можеше да подчини на своята власт. Но той разбра за това едва по-късно при дочут случайно разговор във фрегатата.
Лодката за няколко минути ги откара до кораба. Там в пълна парадна униформа ги посрещна капитанът. Една от батареите го поздрави с 21 салюта за ужас на туземците, които си въобразиха, че белите ще убият вожда им, и с викове настояваха той да се покаже пред тях.
Ланжле веднага изпълни желанието им, сложи ръце на устата си и викна:
— Не се тревожете за мене, вашия повели-тел. Белите хора гърмят, за да ме поздравят.
После поднесоха обяда, не липсваха и хубави силни вина. На слугите бе наредено да полагат особени грижи за вуйчото на краля и тримата министри, за да изгубят постепенно всякаква способност да разбират какво става с тях.
Ловкият и трезвен Гроляр разбра капана и незабелязано от всички започна да изсипва питиетата под масата.
— Що за уста има този стар дивак! — взе да се учудва Петерсън. — Той и мене ще изпие!
И действително резултатите от състезанието по пиене между Гроляр и Петерсън станаха такива, че скоро докторът изпадна в състояние на опиянение и започна безкрайни речи и тостове за младия вожд.
Глава XXX
Около 11 ч. вечерта всички се разотидоха освен Ланжле, който жадно поглъщаше лимонада вместо шампанско, и Гроляр, който се задоволяваше с чиста вода. И двамата не очакваха такова развитие на нещата.
— Загубени сме — каза Ланжле, — кой ще даде заповед фрегатата да тръгне, когато всички началници се търкалят пияни под масата заедно с тримата мокиски министри. Ако останем тук през нощта, на разсъмване фрегатата ще бъде наобиколена от безброй въоръжени катамарани. Мокисите ще поискат да се върне вождът им и ние ще бъдем принудени да тръгнем с тях.
— Ще се опитам да уредя нещо с огнярите.
— Можем да направим и нещо друго — каза Ланжле. — Ако тези скотове не се събудят, ще заповядаме на главния механик да потегли.
— Ще ни послуша ли?
— Ще видим. Той вероятно знае какви са намеренията на капитана.
Помогна им Джордж Браун, който се оказа доста предвидлив. Когато на кораба се устройва ха пиршества, преди да седне на масата, той записваше в книгата всичките си разпоредби за вечерта и цялата нощ. Дежурният офицер трябваше само да ги изпълни.
Към полунощ Ланжле видя как група моряци уловиха тримата мокиски министри, обърнаха ги по гръб и ги отнесоха нанякъде. Заспалият Гроляр пренесоха в малка ъглова каюта и го заключиха.
— Е, най-после! — въздъхна Ланжле. — Сега и аз мога да си отдъхна!
И той доволно се изтегна върху един диван, поставен в салона, на който скоро дълбоко заспа. Когато се събуди, вече беше светло и за голяма изненада забеляза, че не е на мястото, където бе заспал. Навярно внимателно го бяха пренесли в разкошно уредена каюта и сложили на креват от червено дърво, инкрустиран със злато и бисери. Край стената бе поставен грамаден турски диван с много копринени възглавници, а в средата имаше кръгла маса от черно дърво с подредени върху нея червени кристални чаши. През отворения прозорец се виждаше морето, чиито вълни ослепително блестяха на слънцето.
— Дявол да го вземе! Та те наистина се държат към мен като с височайша особа! — неволно възкликна французинът. — Ето какво значи да си имаш работа с англичани!
Бившият вожд на мокисите се засмя и като изпи чаша превъзходен шоколад, отново легна да спи.
Както бе решено първоначално, свалиха тримата мокиски министри в съседен залив, без да ги връзват.
Гроляр също беше разположен във великолепна каюта, не по-малко разкошна от тази на мокиския вожд. Ланжле живееше по царски — хранеше се с каквото поиска, сам съставяше менюто на обядите си. Понякога канеше при себе си на обяд капитана и някои от учените, които се чувстваха поласкани от такъв жест. На младия парижанин му се искаше комедията да продължи вечно, но хубавите неща свършват бързо. Така става навсякъде, така се случи и с Ланжле.