Глава XXXI
След осемдневно пътуване един от моряците извика: „Земя!“
При този вик сърцето на Ланжле болезнено се сви. Той остана в каютата и се отдаде на мисли, без да се интересува от земята, към която се приближаваше „Виктория“.
При него влезе със светнало лице Гроляр и внимателно затвори вратата зад себе си.
— Какво се е случило? Отдавна не съм те виждал толкова радостен.
— От радост щях да запея, ако само не се страхувах от англичаните. Ние с теб сме като в затвор със златни решетки.
— Говори по-кратко — нетърпеливо го прекъсна Ланжле.
— Влезли сме в пристанище, в което видях две ескадри: едната — френска, другата — английска. Те се готвят да отплуват. Ако се съди по думите на офицерите, двете ескадри са така силно пострадали от урагана, че били принудени да спрат тук за ремонт.
— Къде се намираме?
— В Хонконг.
— Какво приказваш? Там, откъдето отпътувахме със злополучния „Фрелон“?
— Да! Виж сам през прозореца. Ето насипа, фортовете.
— Наистина!
— Как? Нима това не те радва?
— Не зная…
— Не знаеш?! Остави ме да ти кажа и ще разбереш днес двете ескадри вдигат котва и отиват към остров Йен, където досега не са успели да стигнат заради бурята. Ето го случая, който очаквах. Ние ще съберем плодовете на двегодишния си труд, а това не те радва.
— Радвам се, че ти си щастлив, а за мен всичко останало е безразлично.
— Какъв чудак си ти. На тебе ти провървя като вожд и не искаш да се откажеш от ролята си. Надявам се, че няма да останеш в кораба със скръстени ръце и ще уредиш нещо, за да избягаме още днес.
— Още сега, ако желаеш.
— Това ми харесва, такъв те обичам!
— Ние можем свободно да излезем, без никой да ни заподозре. Сядай и пиши:
„Господин капитан на «Виктория»,
Не очаквайте завръщането ми на фрегатата. Височайшият ми племенник затъжи за своя остров и поданиците си и понеже намерихме малък търговски кораб, който отива в Суматра и е съгласен да влезе в нашия залив, още днеска заминаваме с него.
— Това ще изпратиш на командира още тази вечер. Трябва винаги прилично да се разделяме с хората, от които всъщност не сме видели нищо лошо.
— Прекрасно, Ланжле! Ти пак си същият! Сега как мислиш да се измъкнем оттук незабелязано?
— Нищо, просто открито ще излезем пред очите на всички.
— А твоето сандъче? Ами тромбонът? — Не се безпокой за тях.
— Трябва да побързаме, ескадрата може да потегли и без нас.
— Ти ще ми разрешиш да закуся и после ще се поразходим из града. Този път аз ще поискам такава закуска, че да поканя капитана на нея и да поговоря за нашата разходка.
Всичко стана така, както предвиди Ланжле. След закуска мнимият вожд изведнъж понита:
— Хонконг английски град ли е?
— Да, сър, преди тридесет години той е бил гола скала, но моите съотечественици я превърнаха в цветущ град.
— Много бих искал да го разгледам.
— Това няма да затрудни никого. След половин час ще ви свалим на брега. Ще заповядам да ви приготвят екипаж, който целия ден да бъде на ваше разположение.
— Сложете, ако обичате, в лодката и моето сандъче. Искам да поръчам на майстори в града да му поставят още няколко преградки.
— Желанието на Ваше Величество ще бъде изпълнено — отвърна капитанът, без да подозира каквато и да е хитрост.
В момента, когато Ланжле разглеждаше Площада на консулите, той изведнъж пожела да се изкъпе. Придружаващият го лейтенант му посочи намиращата се на самия площад баня. Ланжле и Гроляр оставиха под негово разпореждане екипажа за един час.
Когато двамата приятели влязоха в банята, императорът веднага изпрати един от прислужниците да донесе европейски дрехи. Двамата приятели с голямо облекчение измиха в банята боята от себе си и станаха толкова бели, колкото бяха и по-рано. Всеки от тях си избра костюм по свой вкус, ангажираха си и по една стая в хотела на банята. По-късно присъстваха на забавната сцена, когато младият офицер, дошъл да търси вожда на мокисите, узна, че те не са го дочакали и са си отишли.
Глава XXXII
— Да, твърде неприятно ще му бъде, когато се върне на кораба — забеляза Ланжле.
— От сърце го съжалявам — забеляза и Гроляр. — Само ако изпратим по някого писмото ни, то ще стигне по-рано от младия лейтенант и ще го избави от излишни неприятности.
— Я се обърни! Защо ли те обичам въпреки всичките ти недостатъци?
— Обичаш! — трогнат прошепна старият Гроляр и очите му радостно проблеснаха.
— Даже много! Сега разбрах защо. Това, което каза за младия офицер, е същото, което винаги си проявявал през съвместния ни живот. Първият ти жест е да помогнеш на скърбящите, да избавиш човека от излишни неприятности или огорчения…