Въпреки вълненията старият Прево Лемер не умря. Интересите на семейството и честта на фирмата, която на всяка цена трябваше да спаси, му помогнаха да преодолее кризата.
— Аз няма да спася семейството от разрухата — казваше старият банкер. — Това може да направи един човек Но ще се съгласи ли?
Този човек беше Едмон Бартес, чиято чест бе публично възстановена от съда.
В душата на Бартес вече цареше необикновено спокойствие. Понякога му се струваше, че отмъщението е било много жестоко, и съвестта започваше да го измъчва. Освен това образът на красивата Стефани непрекъснато заставаше пред него. Бледа в траурното си облекло, тя му се струваше още по-прекрасна и трогателна, още по-чиста и благородна. Нея, именно нея той искаше да спаси от нищета и разруха, от нови несгоди и мъчения. Заради нея Едмон се закле да възстанови предишния блясък на фирмата „Право Лемер и С-ие“.
За да осъществи проекта си, бяха му нужни крупни суми. За помощ се обърна към верните си другари, китайците.
— Куан, върховният повелител — отвърнаха му Сиен, Лиу и Чан, — може да ползва съкровищата на „Поклонниците на сенките“.
Като си осигури кредит, Бартес се раздели с пръстена на стария Фо, знака за върховна власт, който той връчи на китайците.
— Аз не съм от вашия народ и няма да съумея да изпълня всички задължения, наложени ми от званието Куан. Изберете си по-достоен Куан от вашата среда, който ще е по-близко до вас и по-добре ще се грижи за благото на обществото ви.
Сиен, Лиу и Чан приеха пръстена и след три дни се върнаха в Батавия. После Бартес пожела Жонкер и Пол Прево Лемер да станат негови помощници, а Порник, Пюжал и Люпен благодарение на застъпничеството му получиха служби — всеки според способностите си.
Ланжле пожела да се наслаждава спокойно на живота и се засели в един от крайните квартали на Париж заедно с неразделния си приятел Гроляр. „Мокиският император“ подаде оставката си и се примири с положението си. Освен това нямаше ли причини да бъде доволен? Той възвърна свободата и честното име на сина си. И го направи, без да очаква благодарност. Всъщност съзнанието за изпълнен дълг го караше да бъде толкова доволен, а това беше много повече от всякакви награди!