Глава XII
Бартес считаше бившия си шеф за безусловно честен човек В това никак не се съмняваше, много пъти го беше чувал да казва, че девизът му е „Честност и порядъчност!“ и никога не би извършил безчестие дори ако това беше нужно за спасяване на семейството или състоянието. Но в дадения случай, когато несправедливостта веднъж вече беше извършена, у него можеха да възникнат за собствено успокоение различни сделки със съвестта и девизът постепенно губеше своето значение. Би ли се решил в този момент Прево Лемер да захвърли името си в огъня на един публичен съд, при който законът би наказал неговия син за недостойната му постъпка? Наистина това беше малко вероятно! А щом е така, каква полза би имало от показанията на чиновника от френската банка.
Друг би бил въпросът, ако Бартес беше на свобода, а не в затвора. Тогава би намерил средства да увлече Албер в ловко устроена засада и на него нямаше да му остане нищо друго, освен да признае вината си. Той беше толкова страхлив, колкото беше смел големият му брат Пол, затова без особено усилие можеше да бъде заставен да признае пред свидетели как е отворил касата на баща си и е откраднал един милион, половината от който е скрил в жилището на тогавашния главен касиер. Но какво можеше да се направи без свободата и доброто име!?
Разбира се, съдията, на чиято съвест лежеше една съдебна грешка, в желанието си да я поправи би могъл да арестува Албер и да го принуди да си признае. Но може ли осъден престъпник като Бартес да накара от затвора правосъдието да възбуди съдебно преследване срещу сина на такъв крупен финансист като Прево Лемер! Да се допусне това, би било безумие!
Предвид всичките тези съображения Едмон Бартес реши да мълчи и се върна към първия си план — да избяга от затвора. Ако се сдобиеше по такъв начин със свобода, той щеше да почувства по-голяма увереност в силите си, отколкото сега и щеше да заработи с по-голямо усилие за възстановяването на своята чест, като предаде в ръцете на правосъдието истинския престъпник. Тогава вече ще му послужи писмото на чиновника, но дотогава трябваше да търпи и твърдо да понася страданията.
Малко преди да го изпратят в Нова Каледония, бившият касиер се сдоби в затвора с нов приятел, някой си Кроник, фалшификатор на пари, който беше заплатил за своите подвизи с петнадесет години заточение и сега отново го чакаше същото. Той беше рецидивист, много опитен в занаята и умееше различни дребни, но ценни неща. Затова, когато се сближи с него, Бартес го помоли да нарисува на лявата му ръка цифрите и серията на банкнотите, открадната от Албер, а също и известния подпис на банковия чиновник — X Y Z 306, с помощта на който по-късно можеше да намери своя неизвестен приятел. После унищожи самото писмо, защото щеше да бъде обискиран, както всички затворници, които напускат Франция. Накрая преживя срама да облече затворническите си дрехи.
Дойде и денят, когато трябваше да се качи на палубата на „Флора“ — транспортен кораб, който щеше да го откара в Нова Каледония Бартес беше изпаднал в безнадеждно отчаяние. Всичко, което преживя за една година — от арестуването до заточаването, — изпъкна пред очите му като нещо живо, което го терзаеше и измъчваше. Струваше му се, че е пропаднал безвъзвратно, че е лишен завинаги от способността да измени и подобри своето положение. С изтерзано сърца той се откъсна от прегръдките на своя нещастен баща и маркиз Ди Лара Коело, на които бяха позволили да бъдат до него в тези трудни последни часове. Когато се прощаваше с едничките си близки хора на този свят, Едмон им разкри своите предположения и надеждата да възстанови някога своето добро име.
Същата вечер домът на Прево Лемер отново беше празнично осветен, както преди една година. Старият банкер празнуваше за втори път годишнината от своята сватба и отново беше събрал семейството си, както и всички служещи от банката. Но този път атмосферата беше тягостна. Прево Лемер старши беше видимо остарял и личеше, че го тревожат смътни предчувствия. Той почти съзнаваше, че на съвестта му вече лежи една невинна жертва. Нощите му бяха станали безсънни и му се струваше, че щастието на неговото семейство виси на косъм. Когато процесът завърши и животът навлезе в своя нормален ритъм, a Сеген вече беше негов зет, той каза веднъж на жена си:
— Мисля, че осъдиха един невинен човек!
— Да, когато му дойде времето, нека помислим и преразгледаме това, което стана! — отговори тъжно госпожа Лемер.
Бедната, тя отдавна се беше убедила, че бракът със Сеген нямаше да даде на дъщеря й очакваното щастие.