След като съдът реши съдбата на Бартес, Прево Лемер получи писмо от неговия баща, стария генерал. В края на своето тъжно послание той изкачваше надежда, че провидението ще прости на децата на банкера за злото, което причиниха на неговия син. Сега Жюл Лемер си спомни за него и потъна в горчиви размисли. Да, той можеше да спаси Бартес, ако поддържаше твърдо първоначалното си мнение за него. Без особен труд можеше да спре арестуването и изпращането му в Мазас и по този начин да блокира делото още в зародиш. Просто трябваше да заяви на началника на полицията, че не може да допусне съдебно преследване срещу годеника на дъщеря си, който фактически беше вече негов зет с определена зестра и вече му бяха предадени правата над дома Прево Лемер, както и всички необходими пълномощия. Освен това именно Бартес беше подал жалбата за крупната кражба от касата, надявайки се полицията да намери крадеца, така че в неговото арестуване нямаше никакъв здрав смисъл! В такъв случат трябваше да задържат и него, Жюл Прево Лемер! При това положение той се оформяше като съучастник на Бартес, но това недоразумение лесно можеше да се изглади, като се проверят сметките. Другата възможност беше Едмон Бартес да остане главен касиер в банката „Прево Лемер и Ко“ и в такъв случай всичко друго ставаше излишно, защото нейният собственик нямаше да подаде ни-каква жалба и щеше да заяви, че не знае за никаква кражба.
Никой съдия не би оспорвал подобна решителна позиция!
За нещастие Жюл Лемер имаше работа с хора, които не се отказваха така лесно от „големите дела“. Началникът на полицията и следователят му заявиха, че щом веднъж половината от търсената сума е намерена в квартирата на неговия касиер, той не може да гледа толкова леко на това дело. Посочиха му много примери с хора, живели дълги години в обществото като образец за честност, докато в един прекрасен ден те се оказват най-за-коравели престъпници. И в крайна сметка кой може да докаже, че подобни кражби на пари не са вършени в собствената му къща? В такова голямо учреждение като банката злоупотребите трудно се откриваха. А колко солидни банкерски къщи бяха компрометирани по същия начин!
Разколебан от всичките тези съждения, проглушен от ревностните блюстители на обществената нравственост и правда, които бяха обзети от нежелание да се откажат от тлъстия кокал, в края на краищата банкерът се убеди във виновността на своя бъдещ зет, чиято съдба бе окончателно решена.
Празнувайки повторно своя брачен юбилей, на които липсваше предишното празнично настроение, Жюл Лемер отново се уедини със съпругата си в малкия салон, където преди една година двамата решаваха щастието на дъщеря си, и започна да разкрива пред нея всичко това, което бе накипяло и наболяло в душата му за една година бил увлечен от глупаци, които били свикнали навсякъде да виждат измама и престъпление. С професионалната си мнителност те го били заслепили и възбудили силно неговата подозрителност, която насочили срещу нещастния Бартес. Но тогава всички около него бяха възбудени, дори и самият подсъдим, който се нахвърли срещу своя шеф и го остави за дълго време да се бори с неприятния спомен.
— Нищо не ни остава — каза в заключение Жюл Лемер на жена си, — освен да забравим всичко и да го погребем завинаги в миналото!
— Ако това е възможно за нас — отбеляза госпожа Лемер с предишната тъга в гласа си. — Вече видяхме, че не дадохме щастие на дъщеря си. Намерихме и съпруг, който не е способен да й го осигури, а освен това е двуличник! Съгласи се, че аз отдавна го разбрах като човек: студена, честолюбива, пресметлива натура, без капка умение да оцени по достойнство характера на Стефани — той даже не го познава!
— Въпреки всичко аз мисля, че нашият дом се намира в добри ръце — помъчи се да се утеши старият банкер.
— Кой знае! Ти го наблюдаваш и го възпираш от някои спекулации, към които той е много склонен, по когато ти вече няма да си до него, нито аз, нито Стефани ще бъдем в състояние да го обуздаем!
— Но аз още не смятам толкова скоро да напусна този свят — възрази Жюл Лемер.
— Бог да те пази, не заради мен и дъщеря ни ние сме напълно осигурени, а заради честта на този дом, който ти създаде, и заради честта на нашите внуци!
В това време влезе камериерът и подаде някакво писмо на господаря си. Той го отвори и го предаде пребледнял на жена си. То беше от няколко реда:
„Господин Жюл Прево Лемер, Париж.
Служих при вас четиринадесет години с преданост и искреност, които никога не са ви лъгали. Като благодарност за това вие ме изпращате на заточение, въпреки че съвестта ви говори за моята невинност. Помнете! Ако някога попаднете в ръцете ми, не ме молете за прошка, както не простихте и на моя баща! Тази вечер напускам Франция.