— Да, наистина! — съгласи се тълпата.
— Много съм поласкан от вашата подкрепа, джентълмени, много съм поласкан! Но позволете да продължа, защото не можах да се доизкажа.
— Продължавай, слушаме! — завикаха от всички страни.
— Пак повтарям, че трябва да бъдем учтиви с тези почтени чужденци. Един от нас, например Търнбъл, комуто принадлежи бляскавата идея, която съблазни всички нас, ще излезе пред тези господа с шапка в ръка и ще каже: „Джентълмени, бяхте много любезни, като ни освободихте от неприятното задължение да ходим до пазара за храна. Нея можете да оставите тук и да се качите съвсем спокойно на вашия кораб. Но ако случайно сте размислили и откажете да ни дадете това, което по право ни принадлежи, ще ни бъде много неприятно, че ще употребим сила, за да си го вземем!“ Ето какво предлагам, джентълмени, на вашето високо и безпристрастно внимание. Преди всичко вежливост, това е моят девиз!
— Отлично! Съгласни сме! — чу се отвсякъде. — Том е прав!
Търнбъл измърмори нещо, но се налагаше да се подчини на желанието на Том поради единодушието на тълпата.
— Добре — мрачно произнесе той — макар че според мене тези жълтури не заслужават такива церемонии. Щом искате, ще започна аз, но съм лишен от пъргавия език на Том и ако не ми се под-чинят, веднага ще премина от думи към дела.
— Така, така, браво, Търнбъл! — завика множеството.
В този момент от близката улица се показаха китайските моряци, предвождани от своя офицер. На яките си гърбове бяха преметнали чували с месо, зеленчуци, плодове, риба.
От тълпата се чуха радостни викове, но веднага стихнаха, за да не предупредят китайците за предстоящата изненада. Освен това не трябваше да се привлича и вниманието на екипажа на кораба, който можеше да се намеси в решителния момент в помощ на своите другари.
Китайците наближаваха. След тях, както обикновено, вървеше цяла тълпа любопитни зяпачи. Полицаите също бяха подушили мероприятието, но не искаха да си развалят отношенията със своите съграждани заради някакви азиатци и дефилираха далеч от мястото на бъдещото сражение.
— Идат, идат! — викаха малките гаменчета, предчувствайки безплатното представление Търнбъл, свалил смачканата си шапка, вървеше срещу жълтокожите моряци, но тъй като беше минало доста време, което той беше използвал, за да подкрепи с алкохол боеспособността си, приготвената реч изведнъж се изпари от главата му. Поради тачи причина той намери за най-добре да действа открито и заяви:
— Дявол да го вземе, джентълмени, аз не съм от ловките адвокати, на които езиците им са без кости, и затова повече обичам да действам, отколкото да говоря. По тази причина предлагам един хубав танц с някой от тези лошо напудрени господа. За повелителя на провизиите, джентълмени!
Тълпата поздрави с ура Търнбъл. Много й се хареса неочакваната промяна в програмата на спектакъла, който се подготвяше в нейна чест, защото се предвиждаше надбягване — обичайното развлечение на цялата англосаксонски раса.
Търнбъл приближи началника на китайските моряци, които бяха дошли до центъра на сцената за представлението, и като му препречи пътя, каза:
— Хм… Джентълмен! Извинете… но съм длъжен… хм!
— Какво искате от мен? — рязко го прекъсна на чист английски език китайският офицер.
— Хм… искам… Но защо толкова много говоря, дявол да го вземе!
— Махни се от пътя ми, пияницо! — предупреди морякът. — Нямам време да слушам хора като тебе.
Тълпата, объркана от неочаквания отпор на китаеца, мълчеше смаяна. Това не бяха познатите им страхливи и покорни жълти хора, които живееха в покрайнините на града и приличаха на средновековни евреи, които се бояха да напускат границите на квартала, определен им за живеене.
Навалицата със затаен дъх зачака развръзката на драмата, която доби съвсем неочакван обрат.
Самият Търнбъл беше толкова озадачен от тази промяна в сценария, че остана със зяпнала уста, без да може да предприеме нещо. Том използва тишината и му извика:
— Е, сега е моят ред! Няма да им позволя да ме отритнат!
И като разбеснял се бик в испанска корида той се хвърли със запретнати ръкави срещу китаеца, перчейки се с могъщата си мускулатура.
— Ще поемеш ли ръкавицата, маимунска муцуно! — изкрещя Том. — Давай торбите, иначе няма прошка!
И протегна напред свитите си юмруци.
От моряшкия строй се чу глас на френски:
— Хей, Порник, виждаш ли какво става! Да му сложа ли един топъл компрес на лицето?
— Мълчи! — спокойно отговори другият. — Преди всичко не можеш да говориш по този начин с твоя началник и после ти не знаеш как да се държиш с щатски хора! Слушай по-старите, юнако, учи се от тях и ще пораснеш в службата.