Часовите охотно се съгласиха с предложението и приеха подаръка. Те добавиха още едно условие: да им налеят „птиче мляко“ в чашите за лимонада и ако случайно мине на проверка инспекторът, щяха да се оправдаят с упойващия прах, който им бяха сипали в лимонадата. По този начин щяха да избегнат петнадесетдневния арест, определен от полковника и който генералът навярно щеше да удвои.
Тази идея се оказа много практична и дори спасителна за войниците, които се поддадоха на звъна на златните монети, без да подозират, че подпомагат бягството на затворниците, заради което ги чакаше военен съд.
След няколко минути Порник се върна в килията на Фо, потриващ доволно ръце като човек, който добре е свършил задачата си.
— Е, приятели — каза той, — да побързаме да изоставим тези плодородни места, защото хората, с които говорих досега, могат скоро да се събудят от сладкия сън.
— Порник е прав — забеляза Пюжал, един от „пазачите“. — Желязото се кове, докато е горещо.
— Тогава — напред! — изкомандва Порник по знак, даден от Фо, в когото никои от групата не подозираше страшния Куан, за чиито подвизи говореха понякога другите трима китайци.
За да не излязат през вратата, която нарочно заключиха отвътре, затворниците се промъкнаха през една дупка в задната степа, пробита предната вечер за тази цел и грижливо замаскирана впоследствие. След това тихо се отправиха към морския бряг, където ги очакваше свободата или смъртта във вълните на бурното море.
Глава XVI
Нощта беше такава, каквато може да бъде само в тропиците — толкова тъмна, че бегълците не можеха да се виждат един друг и се движеха с протегнати напред ръце. Особено се затрудни вървежът им, когато навлязоха в някаква гъста трева, прилична на храсти. Трудно се ориентираха в каква посока да тръгнат, за да достигнат морето, още повече че ревът на тайфуна заглушаваше шума на вълните, по който биха могли да се упътят.
Бартес беше поел задължението на водач. Ползващ се със сравнително по-голяма свобода от другите затворници, той беше изучил целия остров и отлично познаваше залива Палма, където по цели часове ловеше риба.
— Лягайте долу! — внезапно изкомандва той, като сам се хвърли в тревата. Едва другите успяха да го последват, когато ярка ивица електрическа светлина, проникваща и в най-закътаните гънки на местността, освети мястото, където бяха преди секунда. Ако се бяха забавили дори за миг, щяха да ги видят от палубата на „Зорки“ и всичко щеше да свърши дотук.
„Йен“ и неговата лодка бяха скрити сред скалите и не бяха в полезрението на „Зорки“. Все пак беше заслуга на съдбата, че тази група от десет човека, осветявани на всеки пет минути от светлината на електрически прожектори, остана незабелязана от крайцера и часовите, пръснати на различни места.
Вместо това внезапно блесналият лъч им откри пътя към морето.
— Хванете се за ръце и вървете след мен! — изкомандва Бартес.
Всички изпълниха заповедта и забързаха с всички сили. Тайфунът заглушаваше гласа и стъпките им — поне в това можеха да бъдат спокойни. Светлината ги освети още веднъж, но те отново се прикриха в тревата. Сега вече Бартес се убеди, че не са се отклонили от правилната посока; той позна върха на скалата в залива Палма. Те тръгнаха нататък.
Изведнъж чуха зад себе си стъпки, сякаш ги преследваше някой.
— Лягайте и мълчете! — нареди Бартес, но в същия миг две силни, тежки ръце се опряха в раменете му и той отчаяно извика: — Провал! Спасявайте се кои както маже!
Но появилият се за трети път електрически лъч, прорязал мрака, изясни причината за тревогата. Това беше и тяхното спасение, защото, попаднали върху насипа, щяха да се натъкнат на следващия пост, където щяха да ги изловят до един. Виновник за тревогата беше един голям дог, каквито държаха по няколко в затвора и нощем ги пускаха на воля като допълнителна охрана. Когато такова куче настигнеше някого, то го събаряше със силните си лапи и го държеше здраво, като известяваше караула със силния си лай.
Този път огромният пес не проявя никакви неприятелски настроения Това беше Неро, четириногият приятел на Бартес, който го беше привлякъл към себе си много преди това с храна и ласкави обноски.
Неро позна своя приятел и не издаде звук, а само подскачаше около него и се радваше на срещата.
Успокоени, бегълците продължиха пътя си и скоро стигнаха брега.