Всичко това беше достатъчно, за да взриви любопитството на янките, които носеха в характера си нещо детско, макар и да бяха твърде работливи. Това е единственият народ на нашата планета, който може еднакво добре да се забавлява и да работи. Сцена като тази е често срещана при тях: мистър Джон говори на мистър Хари:
— Как е захарта утре? — янките не обичат излишни думи и свеждат деловите си разговори до минимум. Така че „Как е захарта утре?“ означава: „Каква ще бъде утре цената на захарта?“ На което пък мистър Хари отговаря:
— Не знам, Джон! Как е свинмас в Синнат?
Преведена, тази фраза звучи: „Колко струва свинската мас в Синсинати?“
Но да се върнем при „Йен“ и неговия командир И единият, и другият безкрайно много интересуваха калифорнийците. По всички улици на Сан Франциско се продаваха фотографии на бронепосеца с катафалка на палубата. Фотографите, на които Бартес категорично отказа да поставят апаратите си на кораба, се покачиха върху покривите на крайбрежните къщи и оттам правеха снимки, които се разграбваха на баснословни цени. Други пък наводниха палубите на съседните на „Йен“ фрегати, параходи и катери, откъдето се виждаше китайският броненосец. Стигна се дотам, че местата върху покривите на съседните къщи и кораби започнаха да се продават, и то на доста високи цени. Но нищо не можеше да спре янките, защото „Йен“ бе на мода.
Това засилено обществено внимание обаче ни най-малко не занимаваше Бартес, който изцяло бе зает със спомени от миналото и грижи за бъдещето.
Неговата съдба наистина приличаше на някоя приказка от „Хиляда и една нощ“. Едно момче от глуха провинция на своето отечество, на тази Франция, която той сега така безкрайно обича и тъй безумно ненавижда. Баща му — полковник от френската армия, което налагаше честите му отсъствия от къщи, бе страстно привързан към семейството си. Всяка неделя, прибирайки се у дома, той се радваше много на жена си и сина си, носеше им подаръци и често се шегуваше със своя „храбър Едмон“.
— Кажи ми, юначе, скоро ли ще те произведат поручик?
— Ах, Едуар, кога ще се съгласиш с мен, че нашият син не е за вашата армия! Мили мой, за нищо на света не искам да го виждам във военен мундир!
И в очите на тази добра, жена се появяваха сълзи. Въпросът за кариерата на сина бе едничкият предмет на разногласия между родителите на Едмон.
Когато баща му стана генерал, семейството се пресели в Марсилия. Тук Едмон постъпи в морското училище, като заяви на майка си, че постъпва така не за да отиде завинаги в морето, а само за да добие някакво звание.
Когато на 18 години завърши морското училище, му се представи случай да постъпи на служба в банкерския дом на Прево Лемер и цялото семейство се премести в столицата.
Майката много се зарадва, че синът й удържа обещанието си и не стана моряк, а се залови с мирна и доходна работа. Но тя не можа дълго да се гордее с Едмон, тъй като наскоро след това почина. Скръбта на бащата и сина бе безгранична.
Пред очите на Бартес преминаваха отделни картини от неговия парижки живот. Той работи в кантората на Прево Лемер… Повишават го… Патронът му го хвали, прави му комплименти… Ето го най-сетне и главен касиер на банката, с 30 000 франка заплата… Следва и апогеят на неговата кариера — безгранично доверие към него… предложение да се ожени за дъщерята на банкера… бал и гощавка… общо внимание и уважение… И изведнъж — откраднатият милион от касата, тревогите, вълненията, свързани с това събитие. Прево Лемер отхвърля всяко подозрение, насочено към него, но той сам настоява за обиск и… отвеждане в Мазас!
Не се ли погуби сам, като така настойчиво искаше този нещастен обиск? Ако бе послушал съветите на своя патрон, всичко щеше да се уреди и сега щеше да живее спокойно, и щастливо, зет на Прево Лемер, управител на имотите му и негов наследник. Кой дявол го караше да упорства и да прояви дребнава донкихотовска честност, от която никои не се интересуваше.
Ето го сега, лишен от своето бляскаво и завидно положение, изправен на подсъдимата скамейка, вместо да бъде управител на голямо финансово учреждение! Поразително безумие! Невероятна метаморфоза!
Изпратен на заточение… Общо отдръпване от него и пълна забрава… Прощаване с убития от скръб баща и единствените му двама другари, останали от разбития житейски кораб… Отпътуване към Нова Каледония…
И после — животът му на заточеник, предложението за шпионаж, направено му от генералния прокурор Прево Лемер, племенник на неговия бивш шеф… вестта за смъртта на баща му… клетвата за отмъщение… заразата в затвора… грижите за болния Фо, за когото съвсем не подозираше, че е някаква важна особа… безкрайната благодарност на китаеца… бягството от мястото на заточение…