На главния вход на великолепния китайски палат в Кенингс Плейн имаше сребърна табела, покрита с масивно кристално фолио, през което се четеше гравиран позлатен надпис:
„Trade House of Lao Tsin & Co.“
Във всички крайморски търговски градове на Индокитай и Малайзия, като Сингапур, Хонг Конг, Шанхай, а също на Суматра, Ява, Борнео и др., официалният език е английският. Той господства на всички пазари. Затова китайците тук говорят английски, като употребяват своя роден език само помежду си или у дома си след приключване на всекидневните търговски дела.
Посоченият скромен надпис не дава точна представа за многобройните операции, които осъществява търговската къща „Лао Цзин и С-ие“, нито за огромното богатство на нейния собственик Централата й, според китайските закони, се намираше в Пекин, но операциите в родината бяха значително по-скромни по обем от тези, които се извършваха в другите градове на далечния Изток, особено в Батавия. Тук беше и любимото място на престарелия Лао Цзин, където той съсредоточи блясъка на своето богатство. За мнозина то беше обект на завист и удивление. Освен хотела в Кенингс Плейн, на дванадесет мили извън града той имаше друга къща, потънала в девствена тропическа градина и обзаведена с небивал разкош, който напомня приказните дворци от „Хиляда и една нощ“…
В този фантастичен дворец, наречен „Тихия кът“, Лао Цзин понякога даваше приеми, на които канеше най-видните хора от висшето общество на Батавия. За разточителния блясък на тези вечери говорят няколко красноречиви случки.
В края на една такава вечер гостите получили подаръци: всеки мъж — по една карфица за вратовръзка с огромен брилянт, а всяка дама — букет за корсаж от брилянтни рози, украсени с дребни цветчета от аметист, изумруди и тюркоаз. Скъпоценните камъни за тези почти царски подаръци били доставени от мините в Самаранг, собственост също на Лао Цзин. Друг път дамите получили кашмирени шалове, а мъжете — по един сингапурски кон с богато украсено седло и пълен комплект принадлежности за езда. Такива са красноречивите факти.
Подобни вечери Лао Цзин устройваше четири пъти в годината и броят на гостите никога не надхвърляше сто души. Спазваше се изискването дамите да бъдат с кавалер, който е баща, съпруг брат или друг роднина. Всяка от тази вечери струваше няколко милиона, които Лао Цзин харчеше без притеснение…
Тук винаги присъстваше един китаец на преклонна възраст. На показалеца на дясната му ръка имаше пръстен от масивно злато. Фигурата му излъчваше достолепие. През цялата вечер той стоеше на специално обеново кресло с изящно изваяни сребърни фигури, поставено върху подиум с три стъпала.
Никой от гостите не знаеше кой е този човек. Виждаха само, че когато слугите минават край него, прегъват едното си коляно, а самият домакин му засвидетелства необикновено внимание, което според китайския етикет подобава само на членовете на императорската фамилия…
Знаеше се също, че престарелият тайнствен гост не живее нито в Батавия, нито на остров Ява и слугите от приказния дворец не можеха да кажат нищо за него, защото или не знаеха, или не искаха да говорят…
Веднъж един слуга приветства непознатия с някакво звание, което никой не разбра. Това беше достатъчен повод на другата сутрин слугата да изчезне безследно…
Глава II
През една такава вечер редовните гости забелязаха, че тайнственият непознат отсъства. След това измина година и половина и всички решиха, че непознатият, навярно роднина на домакина, е приключил сметките си със земния свят. Наглед това се потвърждаваше и от обстоятелството, че по същото време Лао Цзин замина за Пекин и стоя там дълго време. Причина за пребиваването можеше да бъде погребението на знатния роднина, а не само финансовите операции, които винаги се уреждаха бързо, защото пекинската кантора се управляваше от брата на Лао Цзин. Това гарантираше успеха на предприятието.
Всички приеха предположението за вярно и скоро забравиха тайнствения гост с неговия златен пръстен.
Независимо от това обеновото кресло със сребърните инкрустации продължаваше да стои на подиума и през следващите вечери, показвайки благоговейно, почти религиозно преклонение към отсъстващия гост. Това само по себе си незначително обстоятелство впоследствие стана изключително важно.