— Не, наистина, ако не смятам жабите, които ме заставяше да ям живи пред обезумелите индианци, като им обясняваше, че това е най-обикновено ястие в моето отечество, т.е. на южния полюс. Така беше до самия Вера Крус, откъдето най-после можах да телеграфирам до Париж с молба да ми изпратят средства за издръжка и пътуване! Но да приключим с това. Ако искаш да живееш с мен в мир, не ми напомняй никога за негодника Порник!
— Говори по-тихо! — каза тайнствено Ланжле.
— Защо? Кой може да ми забрани да говоря високо, даже да крещя, ако искам?
— Това съвсем не е уместно пред капитана на яхтата, на когото още не си се представил.
— Сега е нощ. Мисля да отложа тази церемония за утре!
— Тогава имай предвид, че… Как да ти го обясня? Капитанът на нашата яхта прилича като две капки вода на… на…
— На кого?
— Не се ли сещаш?
— Не, разбира се!
— Я си припомни!
— Как мога да си спомня на кого прилича този човек, като още не съм го видял? Чуден човек си ти! От къде да зная?
— Е той прилича…
— Не ме измъчвай, моля те, говори открито!
— Е, ти пак се сърдиш!
— Пак започна с твоите глупави шеги! Върви по дяволите и ме остави на мира, защото отдавна искам да спя, иначе ще ме хване морската болест! Корабът отдавна пътува в пълен ход.
— Той прилича… на нашия приятел Порник! — каза най-после парижанинът.
— Какво говориш? — закрещя ужасен горкият Гроляр и скочи от кушетката.
— Говоря истината! И тази прилика е толкова поразителна, че ако не е той, то непременно ще е негов брат или някой близък роднина.
— Това е невъзможно! — извика зашеметен Гроляр. — Невъзможно е, чуваш ли? Иначе аз и за минута няма да остана тук! Моментни спазми стиснаха гърлото му и той не можа повече нищо да каже, ни да жестикулира, само гледаше разсеяно и безпомощно в една точка.
Ланжле се, съжали над него и побърза да го утеши:
— Успокой се! Може би аз греша. През нощта е възможно. Освен това, няколко пъти минах край него, под носа му, а той не ме позна, макар че никак не съм се променил. Ето Ви доказателство, че не е той!
— Да, така е сигурно! — леко въздъхна Гроляр. — Безспорно! В Нумея ти много се сприятели с него, нали?
— Като близнаци, уверявам те! Каквото измислех аз, това и той, като че ли двамата носехме една глава.
— В такъв случай, ако те беше видял тук, трябваше да те прегърне. Не е той — успокои се сам полицейският агент.
— Хиляди пъти си прав!
— И това обстоятелство ме успокоява до такава степен — завърши маркиз дьо Сен Фюрси, — че се чувствам много добре и не се боя от морската болест, която сега…
Още неуспял да завърши фразата си, когато на палубата изведнъж прозвуча добре познат глас, от който той целият се вцепени.
— Лейтенант! Корабът се движи с пълен ход и Вие можете да поканите всички пасажери на палубата. Трябва да ги запишем в корабния дневник.
Сега вече и Ланжле не можеше да се съмнява. Това беше гласът на Порник. Но защо старият му приятел не го позна само преди час?
— Що за човек е този? — попита Гроляр, замръзнал от ужас.
Гроляр беше превъзходен полицай с отлично развит усет, но като човек беше крайно плашлив. За нищо не го биваше и винаги имаше нужда от чужда помощ. Затова му трябваше поддръжката на Ланжле. Това беше и причината за привързаността му — благодарността за нравствената протекция в трудни минути. А парижанинът никога не му отказваше, въпреки че доста безцеремонно се надсмиваше над него.
— Порник! — отвърна Ланжле без да се шегува. — Сега вече не се съмнявам в това! По-скоро да вървим на палубата и да му се представим.
— Порник! Порник! — бърбореше ужасеният полицай, като едва се държеше на краката си. — Пропаднах!
— Стига, остави тези глупости! Да вървим! Трябва да се подчиним на заповедта на капитана и да отидем на палубата. Защо се страхуваш?
Ланжле помогна на Гроляр да се облече и внимателно го поведе към палубата, защото той целият трепереше като трескав. Нито ръцете, нито краката му се подчиняваха.
Порник в униформата на френски капитан, придружен от двамата си помощници, известните ни Данео и Пюжал, също униформени, доста строго запита тримата пасажери, като немилостиво натъртваше на буквата р:
— Защо, господа, не се потрудихте да ми се представите? Аз съм Вашият капитан и това е ваше задължение!
— Господин капитан — изрече Ланжле, — Вие бяхте зает с екипажа и с прегледа на кораба, затова не искахме да Ви безпокоим.
— Добре, господине, приемам оправданието Ви! Вашето име и чин?
— Ланжле, офицер от морската пехота.
— Какво казахте? — попита учуден Порник.
— Аз казах: Ланжле, офицер от морската пехота.