И като извади от джоба си своя паспорт, Ланжле го подаде на Порник. Капитанът нервно взе паспорта и започна неловко и нерешително да го разлиства, понеже не знаеше да чете.
— Добре — каза най-сетне той, — вземете си документа! Вие ще бъдете записан в корабния дневник.
Пюжал, най-грамотният от тримата, започна да вписва, доколкото умееше, имената на пасажерите в корабния дневник. Когато стигнаха до Гроляр, Порник със силен и незлоблив момчешки смях му каза:
— Надявам се, г-н дьо Сен Фюрси, че няма да ни се сърдите за малкия фарс, който ви устроихме в онова мексиканско пристанище.
Като чу, че Порник нарича обикновен фарс това, което той смята за най-ужасното събитие в живота си, Гроляр избъбри няколко неразбрани думи, но не посмя да не се ръкува със страшния бретонец, когато той му подаде ръка.
— Ах ти хлапако — обърна се Порник към Ланжле, като така го тупна по рамото, че и бик би съборил, камо ли човек, — ако втори път посмееш да се качиш на кораб, командван от твоя стар приятел, без веднага да му се обадиш, ще те хвърля през люка в най-дълбокото.
— Ако знаех, че ти си капитанът на този чудесен кораб — отвърна Ланжле, — то, разбира се, първата ми работа щеше да бъде да ти се обадя, стари приятелю!
— Отлично, драги мой! — извика Порник. — Възхитително е, че те срещам тук! По този случай ви обещавам най-веселото пътуване. По дяволите чина! Пред вас не съм капитан, а стар приятел. Тръгвайте да вечеряме!
На вечерята, продължила чак след полунощ, Порник застави Гроляр да изпие голямо количество вино „за укрепване на старата дружба“. Полицаят едва се добра до каютата си и се изтегна с голяма наслада на кушетката. Неговите сътрапезници не можаха да станат от масата и се натъркаляха, кой където намери.
Тогава Саранга, който скрито наблюдаваше всичко ставащо в капитанската каюта, даде сигнал. Веднага се появиха една дузина китайски моряци и внимателно отнесоха офицерите в техните каюти, след което минаха под пряката команда на малаеца.
Това стана тъкмо навреме, защото корабът наближаваше опасни места, изпълнени с рифове и подводни скали.
Глава XVII
Читателю, разгледай внимателно на картата онази част от океана, която е затворена между Малайзия и Филипинските острови, обхващаща Ява, Суматра, Борнео и милиони други по-малки острови, много от които не са и означени. Всичките, и особено малките, са обкръжени с мадрепарови рифове, които непрестанно се разрастват от дейността на кораловите полипи. Тези откъснати земи от водите на океана са явни останки от огромен материк, съществувал някога и разрушен от ужасна стихийна катастрофа. Никъде другаде не се срещат такива грандиозни последици на природния гняв — исполински скали, 500–600 фута високи, често съединени една с друга с каменни мостове, под които морето вечно се вълнува с глух шум, като че ли излиза от подземна бездна; подводни пещери, където океанът клокочи и реве, като адско чудовище, хвърлено в преизподнята на света; разхвърляни конусообразни острови, върховете на които опират в морето, а основите са обърнати към небето и поради това на тях още не е стъпвал човешки крак; и най-накрая хиляди гибелни рифове, които под водата свързват всички острови и островчета и върху гребените на които океанът излива вековния си гняв…
Ето тук именно, недостъпен за нескромното любопитство на пътника-натуралист, се намира остров Йен — вековната резиденция на Куаните — царете на китайските реки и морета. Тук честолюбивият и жаден за богатства Ли Ван отиваше на сигурна и ужасна смърт, жадуващ да стане глава на най-могъщото в света общество.
Ако се случеше Порник да мине, оттук с поверената му яхта през нощта, той нямаше да види повече дневна светлина. Но умният и внимателен Саранга спазваше нужните инструкции, затова и пътуването вървеше добре. Капитанът командваше през деня, а Саранга през нощта.
Когато сутринта след гуляя Порник се изкачи на палубата и видя своя екипаж, зает с работите си, той каза на дошлия при него Ланжле:
— Славно корито е тази яхта, и екипажът е отлично подбран!
При целия си възторг обаче едно обстоятелство го смущаваше — къде отива с тази яхта и как ще завърши тайнственото пътуване?
Саранга мълчеше като гроб. На всичките въпроси обикновено отговаряше: „Аз нищо не знам, само изпълнявам заповедите на моя господар“.
Ланжле не се учудваше много, че неговият „патрон“, както наричаше Гроляр, избягва всякакви разговори, свързани с посоката и целта на пътуването. Той и не отдаваше особена важност на предпазливостта на парижкия полицай, не мислеше за неговите планове и намерения. Останалите двама Данео и Пюжал, още по-малко се замисляха и убиваха свободното си време в игра на карти или разговори на чаша хубаво вино. Но Порник не беше такъв. Той, като капитан на кораба, искаше да знае къде отива, затова започна да се тревожи от тайнствения маршрут на яхтата и реши, така или иначе да си изясни неизвестното.