Глава XVIII
Честите разговори с Порник за тайнствената цел на пътуването насочиха Ланжле към мисълта, да узнае от Гроляр намеренията му. Той знаеше как да се държи с полицая, за да го предразположи към откровеност. Престана да общува с него, отговаряше само с да или не и изобщо проявяваше недоволство. Преднамерено го отбягваше и демонстрираше нежеланието си да бъде в неговата компания. Така минаха часовете след разговора с Порник и целият следващ ден, а вечерта не пожела „лека нощ“ на своя „патрон“, оттегляйки се в каютата си.
За Гроляр това беше много. Той беше привързан към Ланжле така, като по-слабите натури се привързват към по-силните, на които могат да разчитат при опасност. Затова необяснимото поведение на парижанина го обиждаше. Той реши на всяка цена да разговаря с него. Като видя вратата на каютата отворена, влезе и завари своя придружител на леглото.
— Какво значи това, защо избягваш да говориш с мен? — попита той Ланжле.
— Аз ли? Заблуждавате се — отвърна той с известна доза безсрамие.
— Именно ти, неблагодарнико! Едва отваряш уста, за да ме поздравиш сутрин и не се сбогуваш вечер. През целия ден не ми каза нито една дума, макар че съм толкова внимателен с теб.
— Не ми е нужно Вашето внимание, щом ми нямате доверие.
— Какво? Да ти нямам доверие! Аз, който те посветих във всичките тайни на моята мисия?! Аз, който гледам на теб като на самия себе си?
— Да, хубави са Вашите тайни, известни на всички. И последният моряк на „Бдителни“ знаеше това, което знам и аз. „Сещай се, ако можеш“ — това е откровеността и доверието на маркиз дьо Сен Фюрси! Обяснимо е — аз съм само войник от морската пехота, избягал затворник, за какво съм Ви? Вече нямате нужда от мен.
— Млъкни, нещастнико! Ти ме обиждаш, наскърбяваш ме като говориш така! Та аз те обичам като свой син, не разбираш ли?
— Оставете Вашата любов! От днес Вие можете да я запазите за себе си или да потърсите друг по-достоен човек от мен.
— Странно, наистина! — извика Гроляр, без да разбира нищо.
— Кажи ми най-после, с какво съм се провинил пред теб, за да поправя злото, което уж съм сторил?
— Не си струва труда — отвърна сухо Ланжле.
— Нима?
— Аз съм твърде нищожен, незначителен за Вас.
— Пак продължаваш, както преди?
— Може би.
— Казвай направо! Не ме измъчвай!
— Вие искате да знаете какво ме обижда? — попита отново парижанинът с мек тон.
— Непременно!
— Ето каква е работата. Вчера сутринта Порник ми каза…
— Пак този човек! Аз мисля, че може и без него.
— Е, ако Вие ме прекъсвате…
— Не, не, говори! Повече няма да кажа нито дума, уверявам те! — побърза да се поправи детективът, страхувайки се, че придружителят му ще се разсърди окончателно.
— И така, вчера сутринта Порник между другото ми каза: „Аз съм натоварен с тайна задача. Водя един посланик със секретна мисия, за която ти трябва да знаеш нещо повече от мен в твоята сегашна роля.“ Когато го погледнах учудено, без да разбирам нищо от неговите загадъчни думи, той се засмя и продължи: „Ах, ти дяволе! Защо си тук на тази яхта, ако нищо не знаеш и не изпълняваш някаква задача? Простено е, ако ние от екипажа на кораба не знаем къде и защо ни пращат, излишно е да ни информират, но ти да си в неведение — това не е за вярване! Защо си тук? За компания или за услуги на маркиз дьо Сен Фюрси?“
— Ах, подлец! — искрено извика Гроляр.
— Съвсем не! — възрази студено Ланжле. — Това, което той ми каза, не е подлост, а истина.
На „Бдителни“ знаех всички Ваши тайни и при нужда можех да помогна, но тук на тази яхта нищо не върша. Служа за компаньон на господин маркиза, за да прекарва повече или по-малко приятно времето си.
— И така, ти искаш да знаеш къде отиваме?
— Наистина бих желал! Това би ме издигнало в собствените ми очи.
— Разбери, че това не е моя тайна, а чужда.
— Която отскоро знаете…
— Ами ако съм дал честна дума, да не говоря на никого за това?
— Струва ми се, че трябва да ме изключите от числото на всички останали. Нали много пъти ме уверявахте, че гледате на мен като на самия себе си.
— Да, казвал съм го… Но закълни се, че ще бъдеш ням като риба за това, което ще чуеш сега!
— Кълна се и Ви обещавам!
— Добре! Ето какво, приятелю, Ли Ван отива там, където е дворецът на Куан, за да намери „пръстена на властта“. След това ще се провъзгласи за Куан. Вярвам, че ще успее, защото този, когото покойният Фо остави за свой наследник, е европеец, а китайците гледат на всички чужденци като на варвари.