— Не се страхувай от нищо, ние ще ви следваме с китоловката и при най-малката опасност, ще се притечем на помощ.
Саранга улови веслата и като каза на своите придружители в другата лодка да го следват, загреба към острова.
Ли Ван и Гроляр също заработиха с веслата. За тях това не представляваше особена трудност, защото бяха достатъчно опитни.
След малко, незабелязано от тях, от кораба се отдели и третата лодка.
— Хей! — викна китаецът. — Още малко!
— Бог да ни помага! — отговори полицаят. — Безпокои ме някакво лошо предчувствие.
— Глупости! Ние сме пред нашата цел, на прага на успеха!
— Какво да се прави? Нали знаете, има случаи, когато си пред края на някакво начинание, но изведнъж се случва нещо и те поваля — също като мълния. Изведнъж блясва и осветява за миг скрити в мрака предмети, опасни за вървящия в нощта пътник.
Като всички източни хора Ли Ван беше суеверен и затова се поддаде на мрачното настроение на Гроляр. Скоро полицаят добави със спокоен тон:
— Миналата нощ спах лошо и затова в мислите ми цари пълен хаос. Сънувах, че Лао Цзин иска да ми погоди лош номер и че напразно Ви следвам в това пътуване. Сега неприятно впечатление ми направи отказът на Саранга да взема със себе си своя помощник и предан приятел Ланжле. Свикнал съм да разчитам на него още по време на пътуванията ни из Изтока.
— В тази постъпка на Саранга няма нищо подозрително — възрази Ли Ван. — Той прави това, което е прието в „Обществото на джонките“. Забранено е на чужденци да проникват на остров Йен.
— Но нали и аз съм чужденец? Защо на мен ми дават такава възможност?
— Вие сте друго нещо, г-н маркиз! Очевидец сте на смъртта на стария Куан. Носите тук вестта за това изключително важно събитие и доказвате по този начин справедливостта на моите претенции за този висок пост. Мислите ли, че иначе бих Ви взел със себе си? Всеки от нас има своята цел: аз — да стана глава на джонките, за което имам безспорни права; Вие — да получите камъка „Регент“ от Лао Цзин. Ние сме нужни един на друг, за да постигнем желаното. Трябва да дойдете с мен. Друг път за Вас няма. Но какво прави там Саранга? Спрял е и ни дава знак да сторим същото. Какво е това?
Двамата намалиха ход. Саранга се изравни с тях.
— Какво се е случило? — попита Ли Ван.
— Пристигнахме много по-рано, отколкото трябва. Ще трябва да изчакаме времето, когато океанът се оттегля от пещерите на Мара, иначе не можем да минем, защото са залети с вода.
— Наистина ли? Не си ли сбъркал пътя?
— Господине, аз мога да намеря пътя към пещерите на острова и със затворени очи — каза малаецът и мрачно се засмя.
— Повтарям Ви, ще чакаме нивото на водата да падне.
— Колко време?
— Един час… Може би, повече…
— Можехме да изчакаме това време на яхтата — забеляза недоволно китаецът.
— Може би, господине, но щяхме да закъснеем, защото Вие трябва да влезете в пещерата веднага след първия отлив на водата. Силата на отлива е такава, че рискувате да се разбиете на парчета в тези скали.
— Ние рискуваме. А ти няма ли да дойдеш с нас?
— Не, аз мога да дойда само до входа на пещерата.
— Защо?
— Защото такава е заповедта на господин Лао Цзин.
— Как ще продължим без водач нашия път?
— Не се безпокойте, ще ви обясня.
— Ще можем ли да се справим сами?
— Няма нищо по-лесно от това, да отидете на остров Йен. Трябва само стражата при входа да ви пусне там…
— А каква е тази стража?
— Ще я видите, господине! — отвърна уклончиво малаецът и неволно тръпки полазиха по тялото му като от спомен за нещо ужасно.
Глава XXII
Ако Ли Ван и Гроляр можеха да видят лицето на малаеца, изкривено от ненавист и мъст, сигурно щяха да се върнат на яхтата, вместо да продължат по-нататък с такъв водач.
Кое караше Саранга да се отнася с неприязън и свирепо злорадство към китаеца, вместо послушно да изпълнява заповедите на банкера Лао Цзин и да проявява нужната почит? За него — обикновения слуга, който не е член на „обществото на джонките“, би трябвало да е все едно, кой ще победи в тази борба — французинът Бартес или китаецът Ли Ван. Интересите и на двамата му бяха еднакво чужди.
Някога старият Фо го беше купил от тиморския султан и го беше изпратил на услугите на Лао Цзин, който винаги се отнасяше добре с него. Затова Саранга хранеше кучешка вярност към банкера и беше готов да жертва живота си за своя господар. Но това не обяснява ненавистта му към знатния китаец, който оспорваше властта на Бартес, като повелител на пиратите.