— Значи, ние можем да отидем на това място, да ударим камбаната и да известим на острова да отворят входа?
— Не можем, господине, не знаем паролата.
— Може би, ще ни отворят и ще ни изпратят водачи?
— В никакъв случай! Щом нямаме парола, няма да изпратят и водачи. Няма да ни пуснат нито на острова, нито през пещерите на Мара.
— Защо тези пещери се наричат така? — по-любопитства Порник. — Те носят името на един велик човек, любимецът на боговете — отвърна Саранга.
— И какво е направил той?
— Случило се е отдавна, господине. Баща ми е разказвал това предание. Мара е бил Куан. На острова не е имало нито акули, нито каймани. Всеки, който е имал нужда от помощта или от правосъдието на Куан, е можел свободно да отиде при него на остров Йен. Приближените на Куан, като виждали просител, веднага го завеждали при Великия и той го удостоявал със своята милост. Веднъж един изменник и предател, подобен на този — при тези думи Саранга посочи Ли Ван, — се промъкнал на острова като просител. Като влязъл при Куан той се нахвърлил с нож върху него и го ранил тежко. Охраната веднага хванала злодея. Но какъв бил ужасът им, когато видели, че държат в ръцете си акула, а не човек. Чудовището веднага се изплъзнало от ръцете им и се хвърлило в езерото. Така справедливите богове наказали злодея, превръщайки го в противна твар.
На другия ден при ранения Куан дошъл божи пратеник, превързал раните му и предал волята на боговете: Във водите на езерото да бъдат пуснати акули, които да охраняват живота на Великия от изменници и злодеи. За да не могат тези чудовища да се размножават непрекъснато, боговете заповядали да се отглеждат каймани и от време на време да се пускат при акулите, за да унищожават част от тях. Оттогава пещерите получили името Мара и се превърнали в ужасно място, през което никой не може да се промъкне, без да знае паролата. Всеки злодей, който замисля зло против Великия предводител, се наказва жестоко!
— Странна легенда! Нали? — обърна се Порник към останалите, които внимателно слушаха малаеца.
Глава XXVII
— Въпреки всичко трябва да се измъкнем оттук — каза Порник, нарушавайки мълчанието, последвало разказа на Саранга. — Колко странни са източните нрави и вярвания! Една глупава идея заставя хората дьо се промъкват през примки и дупки, като тази, да рискуват живота си!
— Не говорете така, господине! — възрази малаецът със сериозен вид и понижен глас, страхуващ се да не ги чуе някой. — Такива думи не остават безнаказани. Изпитанията подлагат на проверка храбростта на тези, които искат да се вмъкнат при „Зондските тигри“.
— Хубаво изпитание в компания на акули и каймани, на които не липсва желание да обърнат беззащитната лодка, да я раздробят на късове и да закусят с пасажерите й. Това не е изпитание, а сигурна смърт.
— Но, господине! — извика малаецът. — Изпратените водачи защитават пътниците. Те носят оръжие!
— Какво оръжие?
— Брадви с дълги дръжки, които действат отлично. Досега съм направил петдесет пътувания — и нищо, останах цял и невредим.
— Достатъчно треперих. По дяволите това пътуване! Нека решим какво ще правим?
Порник изгледа въпросително своите приятели и помощници.
— Господине, всичко зависи от Вас! — отново се обърна към Ланжле малаецът.
— Аз нищо не мога да направя, миличък — отвърна Ланжле. — Ако ти не знаеш къде е тайният вход към острова, след като си идвал толкова пъти, как мога да зная това аз, който стъпвам тук за първи път?
— Вие трябва само да поискате, господине, и входът ще се отвори пред Вас.
— Интересно! Как да го направя?
— Повикайте боговете на помощ, господине! Това е най-важното! Кажете ми колко пъти трябва да ударя камбаната? Ще видите, че боговете ще Ви осенят с тайната!
Ланжле се усмихна снизходително и вдигна рамене.
— Хубаво, драги Саранга, нека бъде твоето — реши Ланжле. — Отведи ни при камбаната!
Саранга с радост отиде при носа на китоловката и започна с ръка до сочи пътя. След десетина минути влязоха в съседна пещера, още по-просторна от предишната и се насочиха към скалите вляво. Там видяха голяма медна камбана, закачена на една издатина. Саранга хвана въжето и зачака благоволението на този, когото считаше за „избраник на боговете“.
Ланжле, без да отдава сериозно внимание на ролята, която малаецът му отреди, се обърна към спътниците си с шега:
— Внимавайте, господа! Древната Пития желае да ни помогне със своите пророкувания! Няма да искам от почитаемата публика нито кърпи, нито ръкавици, каквито винаги са нужни на илюзионистите, даващи подобни представления в Монмартър в Париж. Ще минем и без тях. Сега очаквайте да видите чудото!