Последната вечеря… Последната… На седемдесетия рожден ден на баща й.
Трябва да каже на детективите за пергамента, намерен от баща й.
Сепнато си даде сметка, че те я наблюдават.
— Извинявайте – промърмори тя. – Питахте за бижутата на Лиза…
— Според думите ви доста хора са знаели, че ги държи в дома си. Но, откровено казано, госпожице Лайънс, не това е в центъра на вниманието ни. Дойдохме да разговаряме с вас и майка ви. Господин Скот пожела да представлява майка ви, затова удобно ли е да поговорим сега с вас?
— Да, разбира се. – Марая се стараеше гласът й да не трепери. Ами ако попитат за пистолета, мина й през ума. Какво да им каже? За да спечели време, промърмори: – Разрешете първо да проверя как е мама. По това време взема лекарства.
Без да дочака отговор, отиде във вестибюла и видя Катлийн, следвана от Дилия, да слиза по стълбите. С решително изражение майка й бързо прекоси помещението и влезе в кабинета на съпруга си, отвори вратата на килера и блъсна Дилия.
— Няма да влизаш тук! – изкрещя тя.
— Мамо, моля те…
Умолителният глас на Марая се чу чак във всекидневната.
Бенет и Родригес се спогледаха.
— Хайде да видим какво става – тихо подхвърли Бенет.
Двамата с Рита надникнаха в кабинета. Катлийн Лайънс седеше в далечния край на килера, опряла гръб на стената. С измъчен глас не спираше да повтаря:
— Толкова много шум… Толкова много кръв.
— Да се опитам ли да я изведа? – попита Дилия плахо.
— Не, безполезно е – отвърна Марая. – Остани отвън. Ще поседя малко при нея.
Дилия кимна и застана на мястото, където преди стоеше коженият стол на Джонатан. Като я видя там, Марая съвсем ясно си представи как баща й се е свлякъл на стола, докато от главата му капе кръв. Полицията взе стола като улика в нощта на убийството. Дали ще го върнат, запита се тя. Искаше ли го обратно?
— Госпожице Лайънс – обади се Бенет тихо, – наистина се налага да поговорим.
— Сега ли? – попита тя. – Виждате състоянието на майка ми. Трябва да съм до нея.
— Няма да ви отнемем много време – обеща той.
— Нека гледачката остане при нея, докато приключим.
Марая премести несигурно поглед от него към майка си.
— Добре. Дилия, донеси стол от трапезарията. Не влизай в килера, но бъди близо до нея. – Обърна се извинително към детектив Бенет. – Страх ме е да я оставя сама. Щом се разплаче, остава без дъх.
Рита Родригес долови колебанието в гласа й и разбра, че момичето е забелязало скептичното изражение на Саймън Бенет. Тъй като го познаваше добре, беше сигурна и какво си мисли: Катлийн разиграва театър.
Дилия се върна със стол от трапезарията, постави го до вратата на килера и седна.
Катлийн извърна глава към нея.
— Затвори вратата! – нареди тя. – Затвори я! Не искам повече кръв по себе си.
— Мамо, всичко е наред – зауспокоява я Марая. – Ще я оставя леко открехната, за да влиза светлина. Ще се върна след минута.
Прехапа устни, за да не се забележи как треперят, и поведе детективите към всекидневната. Саймън Бенет започна направо:
— Госпожице Лайънс, обирът е много неприятно събитие и разбираме, че господин Скот е разстроен. Щом той ще представлява майка ви, ще настоява първо да поговори с нея. Все пак сме по средата на разследване на убийство и трябва да продължим без никакво отлагане. Ще бъда съвършено откровен: налага се да говорим и с вас, и с майка ви, за да получим отговори на важни въпроси.
На вратата се позвъни и без да чака да му отворят Лойд Скот влезе. С пепеляво лице заяви:
— Полицаи от Махуах са вкъщи. Боже! Някой е влизал в дома ми, а нито алармата вътре, нито тази на сейфа се е задействала. Смятах, че сме избрали надеждна система.
— Както току-що казах на госпожица Лайънс, такава почти не съществува – вметна Бенет. – Очевидно е действал професионалист. – После тонът му се промени. – Господин Скот, разбирам колко сте разстроен от случилото се, но вече обясних на госпожица Лайънс необходимостта да разговаряме с нея и с майка й без никакво отлагане.
— Мама не е в състояние да говори с вас – прекъсна го Марая. – Сам видяхте! – Даде си сметка, че е повишила тон, но вече дочуваше стенанията на майка си. – Аз съм готова да отговоря на въпросите ви – напомни тя на Бенет, – но предпочитам да го направя, когато тя се поуспокои. – И добави безпомощно: – Трябва да отида при нея.
После бързо се отправи към кабинета.