Най-после, късно сутринта в събота, се появи: Лили излъга, че не знае нищо за пергамента. Ричард беше убеден. Джонатан, естествено, би споделил откритието си с нея; възможно е дори да го е оставил при нея.
В такъв случай сега, когато е мъртъв, тя ще намери ли тайно купувач, за да прибере огромна сума пари?
Този сценарий искаше да обсъди с Марая. Вероятно ще й се отрази добре, ако я покани на вечеря, прецени той.
Когато й звънна обаче, разбра, че Грег го е изпреварил и тя ще излезе с него. Ричард трябваше да признае, че силно се разочарова.
Нима решението, което най-после взе, беше прекалено закъсняло?
≈ 19 ≈
— Добре си се потрудил – похвали го собственикът на заложната къща, когато Уоли Грубер му донесе задигнатото от дома на семейство Скот. – Определено те бива да си набелязваш мишените.
Уоли засия от щастие. Четирийсетгодишен, нисък, оплешивяващ, с набита фигура и приятна усмивка, която печелеше доверието на нищо неподозиращите жертви, той имаше дълъг списък с неразкрити обири зад гърба си. Хванаха го един-единствен път и тогава лежа година в затвора. В момента работеше като шофьор в гараж на Западна 52-ра улица в Манхатън.
Поне през деня, помисли си той с насмешка. Уоли бе намерил нов и много по-безопасен начин да се занимава с криминални дейности, без да привлича вниманието на полицията.
Схемата, която измисли, бе да поставя устройства за проследяване под колите на хора, чиито домове евентуално би ограбил, и после проследяваше движението на тези коли на лаптопа си.
Никога не прилагаше схемата на редовните клиенти на гаража, а само на случайни хора, които пристигаха за по една вечер. Обикновено подбираше жертвите си по бижутата на жените. В края на юли постави проследяващо устройство на мерцедеса на тип, облечен в смокинг. Съпругата беше истинска красавица, макар и към петдесетгодишна, но изумрудите й привлякоха вниманието на Уоли. Големи обици е изумруди и диаманти, огърлица, гривна и поне седемкаратов пръстен. Уоли едва откъсна очи от привлекателната гледка.
„Даже не подозирате какъв подарък ми направихте току-що“, помисли си той, когато в края на вечерта Лойд Скот му връчи пет долара бакшиш.
На следващата вечер отиде до Махуах. Ню Джързи, и мина с колата край дома на семейство Скот. Беше добре осветен и отвътре, и отвън. Така успя да прочете името на алармената система. Доста е добра, помисли с възхищение. Повечето хора трудно биха я преодолели, но за него не беше пречка.
През следващата седмица мерцедесът отиваше и се връщаше от града. Уоли не бързаше. После мина цяла седмица без колата да помръдне. Уоли намина да провери къщата. В една от стаите долу и в спалня горе светеше.
Нищо необикновено. Светлините се включват и изключват с предварително настроени часовници, та хората отвън да смятат, че стопаните са си вкъщи.
Нанесе удара си миналия понеделник. Сложи крадени регистрационни табели на колата си и „взе назаем“ електронна карта за плащане на магистралната такса от кола в гаража. Пристигна в Махуах и паркира в края на пряката, където у съседите очевидно имаше събиране. Шест-седем коли бяха спрели на улицата. Уоли лесно изключи алармата, проникна в къщата и точно приключи с изпразването на сейфа, когато чу изстрел. Светкавично отиде до прозореца и ясно видя как някой бяга от съседната къща.
Проследи с поглед как, докато минаваше под уличната лампа, фигурата посегна и свали шала или кърпата, завързана пред лицето й, след което сви зад ъгъла и изчезна.
Уоли съвсем ясно видя лицето и то се запечата в съзнанието му. Някой ден този образ можеше да му е от полза.
Запита се дали и друг е чул изстрела и дали в момента в съседната къща някой не звъни на полицията. Затова грабна плячката си и изхвърча от къщата, но дори в бързината не пропусна да затвори сейфа и да включи отново алармата. Стигна до колата си и отпрати, а сърцето му биеше лудо. Едва в Манхатън си даде сметка, че е забравил една изключително важна подробност: остави проследяващото устройство под мерцедеса, паркиран в гаража на ограбената къща.
Дали ще го намерят? Кога ще го намерят? Беше внимавал, но беше ли оставил отпечатък върху него? В такъв случай ставаше лошо, защото полицията разполагаше с отпечатъците му. Тази перспектива го разтревожи. Уоли не искаше да попадне отново в затвора. Чете със засилен интерес за убийството на професор Джонатан Лайънс и се досети, че ченгетата смятат съпругата му, болна от алцхаймер, за извършителката.
„А не е, нали видях“, помисли си Уоли. Утешаваше се, че ако полицията открие проследяващото устройство и го свърже с него, той ще размени описанието на убиеца за по-лека присъда във връзка с обира на бижутата, а може би дори ще отърве затвора.