— И аз също, скъпа – увери я Уили. – Обещай ми, ако ме завариш да прибирам ключовете в хладилника, да ме настаниш в добра клиника.
Позволи си бегъл поглед към екрана точно навреме, за да види как играч на „Янкис“ изважда топката в аут.
Алвира, достатъчно бдителна, забеляза отклонението на погледа му.
— Уили, всичко е наред – каза тя. – Догледай си мача.
— Не, скъпа, продължавай. Явно си напипала нещо.
— Точно натам бия. Уили – продължи Алвира припряно. – Ами ако Джонатан и Лили са се скарали?
— Алвира, нали не намекваш, че Лилиан Стюарт е застреляла Джонатан?!
— Не знам какво да мисля. Знам обаче какво ще направя. Още сега ще звънна на Марая и ще я питам удобно ли е да се отбием у тях утре следобед. Трябва да разбера какво става. – Алвира се изправи. – Ще се преоблека, а ти си догледай мача.
Уили се завъртя на фотьойла и включи отново звука на телевизора. Погледна към екрана. Играчите на „Янкис“ бяха на терена и скачаха от радост. Коментаторът говореше забързано:
— „Янкис“ победиха! „Янкис“ победиха! Наистина впечатляваща игра!
„Не мога да повярвам – помисли си тъжно Уили. – Гледам този мач от три часа, а в момента, когато извърна поглед, моите хора побеждават.“
≈ 22 ≈
В неделя сутринта Марая отиде на църква, после се отби на гроба на баща си. Беше купил мястото преди десетина години в красива местност, някога част от територията на семинария. На надгробния паметник беше издялано фамилното име ЛАЙЪНС. Трябваше да се обади да изпишат и малкото име на баща й, помисли си тя, докато гледаше прясната пръст; където наскоро положиха ковчега.
„Надявам се да почиваш в мир, татко – прошепна наум Марая, едва сдържайки сълзите си. – Но ще ти призная – продължи тя, – че ни остави с огромен проблем. Двамата детективи определено смятат мама за извършител на това злодеяние. Татко, просто не знам на какво да вярвам. Но съм наясно, че ако арестуват мама и я настанят в психиатрична клиника, тя ще се срине и така ще загубя и двама ви.“
Обърна се и се накани да си върви, но се извърна и промълви:
— Обичам те. Трябваше да проявя по-голямо разбиране по отношение на Лили. Съзнавам колко ти е било трудно.
През петнайсетте минути, докато се прибираше към вкъщи, се опита да събере сили за предстоящия ден. На закуска майка й отмести стола и заяви:
— Отивам да доведа баща ти!
Дилия скочи да я възпре, но Марая само поклати глава. Знаеше, че майка й ще окаже съпротива на всеки опит да й попречат.
— Джонатан… Джонатан…
Гласът на майка й ту се повишаваше, ту заглъхваше, докато тя обикаляше от спалня в спалня да търси съпруга си. Най-накрая бавно слезе долу.
— Крие се – обяви тя със смаяно изражение. – Беше горе само преди няколко минути.
Марая се радваше, че Алвира и Уили ще наминат следобед. Майка й много ги харесваше. И винаги мигом ги разпознаваше. Сви по улицата, където живееха родителите й, и силно се притесни: видя на алеята им спрели полицейски коли. Убедена, че нещо се е случило с майка й, тя паркира припряно на улицата, тичешком премина по алеята, със замах отвори входната врата и влезе сред шума на многобройни гласове.
Във всекидневната завари детективите Бенет и Родригес. Три от чекмеджетата на старинния скрин се намираха на пода. В момента двамата преглеждаха съдържанието на четвъртото, поставено върху малката коктейлна масичка. На горния етаж се чуваха стъпки в коридора.
— Какво… – започна тя.
Бенет вдигна глава.
— Главният инспектор е горе, ако желаете да говорите с него. Разполагаме със заповед за обиск, госпожице Лайънс. Ето я – завърши той хладно.
Марая дори не погледна документа.
— Къде е майка ми? – настойчиво попита тя.
— В кабинета на баща ви с гледачката.
С натежали крака Марая тръгна бързо към кабинета. Мъж, очевидно от екипа по обиска, седеше зад бюрото на баща й и ровеше из чекмеджетата. Точно както се опасяваше, майка й отново се бе сгушила в килера, а Дилия стоеше до нея. Главата на майка й беше сведена, но когато Марая извика името й, тя я вдигна.