Беше си завързала шал около лицето и се виждаха само сините й очи и челото.
— Не ми разрешава да го махна – почти проплака Дилия.
Марая влезе в килера. Усещаше как очите на детектива я следят.
— Мамо… Катлийн, прекалено горещо е да си с този шал – подхвана тя кротко. – Защо изобщо си го сложила?
Приклекна и помогна на майка си да се изправи.
— Хайде. Ела да махнем това нещо.
Майка й позволи да свали шала и да я изведе от килера. Едва тогава Марая забеляза детективите Бенет и Родригес, които я бяха последвали в кабинета. По ехидното изражение на Бенет прецени, че според него майка й продължава да разиграва театър.
— Има ли причина да не мога да изведа майка си и Дилия, докато трае обискът? – обърна се тя суховато към Бенет. – В неделя обикновено ходим на ранен обяд на Ист Стрийт в Ридж Парк.
— Идете, естествено. Само един въпрос. Тези скици майка ви ли ги е правила? Намерихме ги в нейната стая.
Той държеше скицник.
— Да. Това е едно от дребните й удоволствия. Беше добър художник, макар и аматьор.
— Ясно…
Когато седнаха в ресторанта и сервитьорът понечи да вземе четвъртия прибор, майка й го спря.
— Съпругът ми ще дойде ей сега. Не отнасяйте чинията му.
Сервитьорът погледна Марая, защото резервацията беше за трима.
— Оставете я – каза Марая.
През следващия час се опита да намери утеха във факта, че майка й изяде цяло яйце и дори се наслади на едно „Блъди Мери“, което обичаше да пие в неделя по обяд. Марая й го поръча, като тихо предупреди сервитьора да не слагат водка в коктейла.
Човекът, някъде към шейсетте, кимна с разбиране и промълви:
— И моята майка е болна…
Съзнателно бавно изпи кафето си и от цялата си душа се помоли детективите да са си тръгнали, преди да се приберат вкъщи след около час и половина. Паркираните служебни коли й подсказаха, че още са вътре, но когато влезе, полицаите вече се готвеха да си вървят. Детектив Бенет й връчи инвентарен списък с нещата, които вземат. Тя го погледна бегло: кутия с документи, която съдържаше и пергаменти, и скицника на майка й.
— И той ли ви трябва? – погледна тя въпросително Бенет. – Ако мама го потърси, ще се разстрои, че е изчезнал.
— Съжалявам, госпожице Лайънс, налага се да го вземем.
— Предупреждавам ви, че сред пергаментите може да има един с изключителна стойност.
— Наясно сме с писмото на Исус до Йосиф от Ариматея. Ще намерим специалист, уверявам ви, който изключително внимателно да прегледа съдържанието.
Детективите си тръгнаха.
— Да отидем на разходка, Катлийн – предложи Дилия. – Денят е чудесен.
Катлийн решително поклати глава.
— Тогава да седнем в градината – не се предаваше Дилия.
— Мамо, защо не поседите малко навън? – намеси се и Марая. – Алвира и Уили ще дойдат и е редно да се приготвя.
— Алвира и Уили ли? – усмихна се Катлийн. – Ще ги изчакам отвън.
Останала сама, Марая се залови да подрежда всекидневната. Детективите не бяха затворили докрай чекмеджетата на скрина и бяха разместили вазата и свещника върху коктейлната масичка. Столовете от трапезарията все още бяха разхвърляни по целия първи етаж. Отиде в кабинета на баща си. Съдържанието на чекмеджетата се намираше върху плота на антикварното бюро, негова гордост и радост. Струваше й се, че самата същност на баща й е изнесена от стаята. Яркото следобедно слънце подчертаваше износените места по килима. Книгите му, само допреди няколко часа педантично подредени, сега бяха нахвърляни безразборно по полиците. Снимките – на баща й, на майка й и на тримата – бяха обърнати с лицето надолу, сякаш са смущавали натрапчивия поглед на детектива, когото зърна тук.
Подреди кабинета и се качи горе. Веднага ставаше ясно, че всички помещения са били щателно претърсени. Едва към пет смогна да пооправи къщата и от прозореца на спалнята си видя как буикът на Уили и Алвира паркира на алеята.
Озова се до входната врата и я отвори, преди те да успеят да изкачат стъпалата на верандата.
— Толкова се радвам да ви видя – поздрави ги тя, а ръцете на Алвира я обгърнаха утешително.
— Много съжалявам, че отсъствахме точно тази седмица. Марая – увери я Алвира. – Кършех си ръцете от яд, че съм насред на океана, а не до теб.
— Е, сега сте тук и това е най-важното – отвърна Марая, докато влизаха в къщата. – Мама и Дилия са на терасата. Чух ги да говорят преди минута. Значи мама е будна. Беше заспала на пейката отвън. Това е добре, защото не спи много, откакто татко го… – Марая млъкна. Устните й не бяха в състояние да произнесат думата „убиха“.
Уили се намеси бързо, за да запълни настъпилата пауза.
— Никой не спи достатъчно, когато има смърт в семейството – изрече той мъдро. Бързо се отправи към френските прозорци на всекидневната към терасата и ги отвори. – Здравей, Катлийн, здравей, Дилия. Наслаждавате се на слънцето, а, момичета?