Мигом започна да усеща спокойствието, което го обземаше, когато се потапяше в миналото. Копнееше да остане по-дълго там, но нямаше начин. Сега не разполагаше дори с време да посети горните два етажа.
Позволи си единствено в продължение на няколко минути да поседи на дивана. Очите му се плъзгаха от предмет на предмет, без да спира да се възторгва от заобикалящата го красота.
Но нищо от наличното тук нямаше значение, ако не се сдобие с писмото на Йосиф от Ариматея. Джонатан му го бе показал. На секундата разбра, че е автентично, нямаше начин да е фалшификат. Писмо, писано преди две хиляди години от Христос. В сравнение с него Магна Харта, Конституцията и Декларацията за независимост не струваха нищо. Нищо, абсолютно нищо не можеше да бъде по-ценно. Трябваше да се сдобие с него.
Мобилният му телефон звънна. Беше от предплатените и нямаше начин обаждането да бъде проследено. Даваше номера на един-единствен човек, после хвърляше апарата и купуваше друг.
— Защо ми звъниш? – попита той.
— Току-що съобщиха по новините за ареста на Катлийн. Обвинена е в убийството на Джонатан. Това не е ли добре за теб?
— Абсолютно ненужно беше да се свързваш с мен за нещо, което щях да науча и сам след малко.
Гласът му беше студен, но той си даде сметка, че издава и известна тревога. На нея не можеше да й се има доверие. Дори по-лошо: тя очевидно смяташе, че има власт над него.
Прекъсна връзката. После за дълги минути, с които всъщност не разполагаше се замисли как е най-добре да действа в създалата се ситуация.
Когато измисли всичко, й се обади отново и си уговори среща.
В най-скоро време.
≈ 24 ≈
В неделя вечерта Лилиан Стюарт се поздрави с огромно облекчение за съобразителността си да не признава пред полицията, че Джонатан й е поверил пергамента за съхранение. Вече – поотделно – двама от редовните участници във вечерните сбирки й се обадиха. И двамата заявиха направо, че ако пергаментът е у нея, те са в състояние да й намерят купувач, готов да плати огромна сума.
Първоначалният й инстинкт бе да каже истината на полицията. Даваше си сметка, че ако подозренията на Джонатан за автентичността на документа се потвърдят, то той принадлежи на Ватиканската библиотека. Ала после се замисли за петте години от живота си, които му бе посветила. И какво имаше сега? Нищо, освен огромна сърдечна мъка. Полагаше й се да изкопчи каквото успее за пергамента, помисли си тя тъжно. „Ще го продам на един от двамата – реши тя, – но ще поискам парите в брой; никакви преводи. Ако в спестовния ми влог изведнъж цъфнат два милиона долара, банката е длъжна да съобщи на съответните власти. Ще оставя парите в банков трезор и ще вземам по малко от тях, за да не събудя подозрения.“
Какво ли ще е да има на разположение два милиона долара? Вярно, въпреки всичко би предпочела да има Джонатан, прецени тя натъжена, но щом е невъзможно, по-добре да постъпи така.
Лилиан погледна часовника. Беше шест без пет. Отиде в кухнята, наля си чаша вино и я отнесе в кабинета. Настани се на дивана и включи телевизора. Новините в шест щяха да започнат след две минути.
„Ако мама беше жива, знам какво щеше да каже за всичко това – разсъждаваше тя. – Мама беше умницата вкъщи; татко беше смотаняк, независимо от впечатляващото му име Прескот Стюарт. Навярно баба му го е дала с очакването да излезе нещо от него.“
Бащата на Лилиан бил на двайсет и една, а майка й току-що навършила осемнайсет, когато двамата избягали. Майка й отчаяно искала да напусне дома си. Баща й бил безнадежден алкохолик и малтретирал физически и психически и нея, и майка й.
Мама никак не случи, помисли си Лилиан. Баща й се оказал и пристрастен комарджия. Никога нямали пари, но тя все пак живяла с него до пълнолетието на дъщеря си, защото се страхувала да не й я отнеме по съдебен път. Ако сега беше тук, щеше да настоява, че пергаментът е собственост на Ватиканската библиотека. Дори само мисълта дъщеря й да го задържи, би я вбесила. Явно приличаше повече на баща си, отколкото си даваше сметка.
Всичко е малко налудничаво, прецени обстановката тя. Основната причина Джонатан да не се разведе с Катлийн е Марая. Боеше се, че тя никога няма да му проговори, ако го направи. Майка й също не би й проговорила, ако подозираше как се готви да постъпи. Вече не се налагаше да се притеснява от реакцията й, но за жалост тя доста й липсваше.
Отново я завладя тъга. Така се натъжи и в следобеда, когато Джонатан звънна да я предупреди, че идва да говори с нея.
— Лили, никак не ми е лесно, но се налага да престанем да се виждаме.