— Както аз виждам нещата, напълно възможно е с последното си посещение при Лилиан Стюарт Джонатан да е целял да преустанови връзката им – изрече Лойд бавно. – В такъв случай, ако тя му е върнала пергамента, служителите на прокуратурата ще го намерят в кашоните. Не забравяйте: разполагаме само с нейната дума, че от няколко дни не е говорила с Джонатан. Или – а то също е напълно възможно – Лилиан се е ядосала и е отказала да му върне пергамента. За да я склони да го направи, Джонатан е използвал за връзка с нея другия телефон.
Докато ги слушаше, Марая изпита чувството, че от раменете й се свлича огромна тежест.
— Досега, колкото и да се съпротивлявах вътрешно, допусках вероятността мама да е убила татко в момент на афект – промълви тихо тя. – Но вече не вярвам това да е истината. Според мен има друго обяснение и трябва да разберем какво е.
Лойд Скот се изправи.
— Марая, трябва да осмисля всичко това и да преценя какво да кажем на прокурора на този етап. Утре сутринта ще те взема в седем и половина. Така ще пристигнем в съда доста преди девет. Лека нощ на всички.
≈ 27 ≈
В неделя вечерта Марая най-после си легна, ала изведнъж се сети, че не е предупредила Рори да не идва на следващия ден. Беше прекалено късно да звънне, но се надяваше болногледачката да е гледала новините. Беше озадачена от мълчанието й, ако не за друго, то най-малкото защото не изрази никакво съчувствие за случилото се.
В седем сутринта, вече облечена, Марая пиеше кафе в кухнята. С изненада чу входната врата да се отваря и секунди след това Рори я поздрави.
— Марая, толкова съжалявам. Горката ти скъпа майка не би наранила никого, ако беше с всичкия си.
Защо съчувствените думи прозвучаха така кухо, запита се Марая.
— Горката ми скъпа майка никога не би наранила, когото и да било, независимо дали е с акъла си или не – сопна се тя.
Рори видимо се притесни. От посивялата й коса, прибрана на кок, както винаги се бяха измъкнали няколко кичура. Очите й зад очилата с дебели рамки се навлажниха.
— Марая, мила моя, за нищо на света не бих искала да засегна теб или майка ти. Имах предвид, че така мислят хората – поради деменцията си тя е причинила трагедията. Слушах новините: задържали са я и днес сутринта ще бъде изправена пред съдията. Надявам се да я пуснат под гаранция. Затова съм тук – да се грижа за нея.
— Много мило – отвърна Марая малко по-приветливо. – Ако съдията пусне мама да се прибере днес, ще ми е нужна помощта ти. Миналата седмица не съм стъпвала в офиса и е крайно време да се захвана с някои неща там.
Точно в седем и половина Лойд Скот звънна на вратата.
— Надявам се да си поспала малко снощи, Марая, но се съмнявам – бяха първите му думи.
— Не много – призна младата жена. – Изтощена съм, пък и се притеснявам как ще докажем, че на мама й е устроен капан.
— Марая, ако освободят Катлийн, искаш ли да дойда с вас в съда? – обади се Рори.
— Не е необходимо – отговори Скот вместо Марая.
— Преди да я пусне под гаранция, съдията ще поиска оценка на психичното й състояние, сигурен съм. Това ще отнеме два-три дни.
— Рори, прибери се. За дните, докато освободят мама, ще ти платя, естествено. По-късно ще ти съобщя какво е станало.
— Но… – понечи да възрази гледачката, все пак решила да не си тръгва. После, макар и неохотно, добави: – Добре, Марая. Надявам се съвсем скоро отново да имаш нужда от мен.
Пристигнаха в съда. Лойд съпроводи Марая до залата на съдия Кенет Браун на четвъртия етаж. Изчакаха мълчаливо на пейка в коридора да отключат вратите. Беше едва осем и петнайсет. Само след половин час навсякъде щеше да гъмжи от представители на медиите.
— Марая, ще доведат майка ти в открита клетка няколко минути преди съдията да се появи – обясни Лойд. – Ще отида да разговарям с нея. Служител на шерифа ще ми съобщи кога да го направя. В това време ти просто ще ме изчакаш на първия ред. И не забравяй изключително важно е да не казваш нищо на журналистите, независимо колко настояват.
Устата на Марая вече беше пресъхнала. Първоначално се изкушаваше да облече черно-бялото сако, с което отиде на погребението, но накрая се спря на светлосин ленен костюм с панталон. Стисна здраво дръжката на синята чанта в скута си.
През ума й мина нелепа мисъл: „Бях с този костюм, когато с татко вечеряхме в Ню Йорк преди две седмици. И той подхвърли, че най-много ми отива синьото“.
— Не се притеснявай. Лойд – успя да промълви тя. – Нищо няма да кажа.