Марая вдигна поглед и се изненада от угрижения вид на дългогодишната им икономка. И за нея е голямо изпитание, прецени младата жена.
— Бети, хиляди благодарности, но ще се оправя и сама. Довечера ще вечерям у Лойд и Лиза. Утре вечер обаче смятам да поканя на вечеря специалната група на татко. Обичайната четворка: професор Калахан, професор Майкълсън, професор Уест и господин Пиърсън.
— Чудесна идея. Марая – похвали я Бети сърдечно. Сега вече се усмихваше. – Като ги видиш, ще ти се подобри настроението, а Бог е свидетел, че ти е нужно. Какво да приготвя?
— Защо не сьомга? Всички я обичат.
Към четири часа Марая бе наваксала с делата на всичките си клиенти. Господи, толкова е приятно да се потопиш в рутината, помисли си тя. Рутината е истинско бягство. Докато работеше, съзнателно си наложи да не гадае какво става с майка й в психиатричната клиника само на няколко километра от дома им. Започна да звъни да покани гостите и продължи да отпъжда мислите за нея.
Първо се свърза с Грег. Когато чу гласа му, се запита защо й се стори така естествено да звънне първо на него. Наистина му беше благодарна, че я изведе в събота вечерта. Очевидното му възхищение от баща й и забавните истории, които разказа за него, й помогнаха да разбере колко много е грешила, смятайки Грег за скучен и лишен от емоции. Спомни си една забележка на баща си: макар и стеснителен, Грег е изключително интересен и забавен сред хора, с които се чувства добре.
Когато секретарката му я свърза, той беше и изненадан, и доволен от обаждането.
— Марая, цял ден мисля за теб. Знам какво става. Снощи след новините щях да ти звънна, но се опасявах да не те безпокоя. Питах те в събота вечерта, питам те и сега: „С какво мога да ти помогна?“.
— Като начало утре ела на вечеря – отвърна тя. Представи си го в обширния кабинет – безупречно облечен, с наскоро подстригана кестенява коса. Очите му имаха интересен сиво-зелен нюанс. – Ще ми е приятно ти, Ричард, Чарлс и Албърт да сте тук. Бяхте така близки с татко. Ще го направим като събиране в негова памет.
— Ще дойда, разбира се – прие Грег веднага.
В тона му се долавяше огромна симпатия.
— Към шест и половина – уточни Марая. – До скоро.
Бързо прекъсна връзката. Татко, помисли си тя, неведнъж е споменавал за слабостта на Грег към нея, за възможността му да предложи много, стига да му позволи…
Реши да не мисли повече по въпроса и набра Албърт Уест.
— През уикенда бях на излет близо до вас – сподели той. – Планината Рамапо е изключително красива. Вървял съм сигурно километри.
От баща си знаеше за прякора на Албърт-Меха, спечелен заради кънтящия му глас и дребната фигура. Той охотно прие поканата й.
— Марая, искам да те питам нещо. Баща ти обсъждал ли е наскоро с теб, че вероятно е намерил ценен древен пергамент?
— Не. Съжалявам, никога не го е споменавал – отвърна Марая с болка. – Но през годините ми е разказвал за Ватиканското писмо и сега подразбрах, че, изглежда, е попаднал на него сред документите, които изучаваше. – После добави тъжно: – Албърт, знаеш как беше: от година и нещо взаимоотношенията ми с татко бяха обтегнати заради Лилиан. Ако нещата бяха каквито някога, първо на мен щеше да каже.
— Абсолютно вярно, Марая. Утре с радост ще дойда. Тогава ще поговорим повече.
Суховатото „ало“ на Чарлс я накара да се усмихне. Винаги звучеше леко раздразнен, помисли си тя. Така и не му прости напълно, че през всичките вечери, прекарани заедно, се преструваше на кавалера на Лилиан, а всъщност е бил параван на баща й, и то в дома на родителите й.
Майкълсън я увери, че с удоволствие ще дойде, и зададе същия въпрос за пергамента.
Тя повтори казаното пред Албърт, но добави:
— Чарлс, естествено с татко да ти е показал онова, което е смятал за Ватиканското писмо. В тази област няма по-голям специалист от теб. Виждал ли си документа?
— Не – отвърна Майкълсън рязко още преди да си е довършила изречението. – Спомена го седмица преди да почине и обеща да ми го покаже, но за жалост така и не успя. Писмото у теб ли е, или може би знаеш къде се намира?
— Чарлс, отговорът и на двата ти въпроса е „не“.
Защо не му вярваше, запита се тя след края на разговора. Баща й би се обърнал първо към него, можеше да се обзаложи. Свъси вежди и се помъчи да си припомни защо преди няколко години баща й спомена, че е разочарован от Чарлс. Защо ли, зачуди се тя.
Накрая се свърза с Ричард Калахан.
— Марая, много мисля за теб. Представям си какво преживявате ти и майка ти. Разрешиха ли ти да я посетиш?
— Не, Ричард, не още. Сега преценяват състоянието й. Моля се в петък да се върне вкъщи.