Вратата до шофьора се отвори. Улицата беше оживена, независимо от горещината хората се движеха припряно. Бързат нанякъде, където има климатик, реши Рори, усетила как потта се стича по челото и шията й. Отметна залепналия на бузата й кичур. На нищо не приличаше, прецени тя, влизайки в колата. Но като се махне оттук, ще отиде в СПА център и ще се приведе в приличен вид. Кой знае? Ако изглежда добре и има пари, може друг Джо Пек да я чака някъде.
Хвана дръжката и затвори вратата.
— Осем часът е – кимна той одобрително. – Пристигна точно навреме. И аз дойдох току-що.
— Къде са парите ми?
— На задната седалка. Виждаш ли куфарите?
Тя изви глава.
— Изглеждат тежки…
— Тежки са. Нали искаше бонус? Получаваш. Заслужаваш го.
Постави ръка на врата й. С всичка сила притисна палеца си към сънната артерия.
Главата на Рори се килна напред. Нито усети иглата, която се забоде в ръката й, нито чу шума от запалването на двигателя. После колата пое към склада.
— Много жалко. Няма да оцениш подготвения за теб саркофаг, Рори – изрече той на глас. – Това е ковчег, в случай че не знаеш какво представлява. Избрах ти един, достоен за царица. Не че у теб има нещо царствено, трябва да отбележа със съжаление – добави той насмешливо.
≈ 33 ≈
Детективите щяха да я разпитат във вторник в десет сутринта. През нощта в понеделник Лилиан почти не спа. Какво да им каже?
Беше глупаво да разправя на Алвира, че не е говорила с Джонатан от срядата, преди да почине. Пълна глупост!
Ами ако каже, че Алвира се е объркала – че не е разбрала правилно? Или да се оправдае с голямото си вълнение по време на обяда, поради което се е изразила неточно; всъщност е имала предвид, че не е виждала Джонатан от сряда, защото през уикенда Катлийн е била много неспокойна и той не е искал да излиза, но са говорили всеки ден.
Звучи логично, прецени тя.
Значи така: говорили са само по телефона с предварително платени разговори и след като Катлийн го е убила, тя е изхвърлила своя.
Спомни си последната вечер, когато той беше при нея и остави телефона си с предплатени минути в дома й.
— Няма да ми трябва повече. Моля те, изхвърли го, изхвърли и твоя – беше казал той.
Тя обаче задържа и двата. Ужасена се запита дали полицаите ще разполагат със заповед за обиск на апартамента й.
Беше прекалено нервна, за да прави каквото и да било, освен да пие кафе. Отнесе чашата в банята, взе душ и си изми косата. Отне й само няколко минути да я подсуши със сешоара. Неволно си припомни как Джонатан обичаше да я разрошва, докато седеше в скута му.
— Изглежда прекалено подредена – шегуваше се той, когато тя протестираше.
Джонатан, Джонатан. Джонатан… Все още не можеше да повярва, че го няма, помисли си тя, докато се гримираше внимателно и се опитваше да скрие тъмните кръгове под очите. Ще бъде хубаво, когато семестърът започне, разсъждаваше тя. По-добре да е сред хора. Искаше да е заета. И да е уморена, когато се прибира вкъщи.
Щеше да си наложи да не се ослушва дали телефонът звъни.
През нощта температурите поспаднаха и сега беше около двайсет градуса. Реши да сложи анцуг и маратонки, та детективите да останат с впечатление, че ще отиде да потича, щом си тръгнат.
Точно в десет на вратата се звънна. Разпозна двамата на прага: небрежно облечения тип с оредяваща коса и смуглата жена, която бе застанала до Рори край ковчега с Джонатан.
Саймън Бенет и Рита Родригес се представиха. Лилиан ги покани и предложи кафе. Те отказаха. Тримата влязоха във всекидневната. Лилиан се почувства уязвима и самотна, когато се настани на дивана, докато детективите избраха столове с прави облегалки.
— Госпожо Стюарт, миналата седмица говорихме за кратко по телефона, но решихме да изчакаме да поговорим лично, защото бяхте видимо разстроена – започна Бенет. – Споменахте, че в нощта, когато е починал професор Лайънс, сте били в апартамента си сама.
Лили се напрегна, но успя да отговори:
— Да, така е.
— Тогава заели ли сте колата си на някого? Според служителя в гаража долу колата ви е напуснала към седем и половина и се е върнала малко след десет.