Ричард му благодари и напусна офиса.
Още във фоайето на сградата набра мобилния на Лилиан.
≈ 44 ≈
От наблюдателния си пост зад сергията с плодове Алвира чакаше Лилиан да излезе от банката. В девет и десет Уили се появи иззад ъгъла, махна й и отново тръгна да обикаля квартала. В девет и двайсет вратите на банката се отвориха, Лилиан излезе и стъпи на тротоара. Сгънатата платнена торба, допреди малко пъхната под мишницата й, сега очевидно съдържаше нещо – виждаше се добре, защото я носеше в лявата си ръка.
Уили ще се появи всеки момент, помисли си Алвира, но в следващия миг съобрази, че Лилиан върви срещу движението по еднопосочната улица. Вероятно се прибира вкъщи, реши тя. Най-добре да я проследи и да звънне на Уили по мобилния.
Но на ъгъла на Бродуей Лилиан прекоси тичешком булеварда и Алвира си даде сметка, че се отправя към входа на метрото.
Сега Лилиан се движеше по-бързо и Алвира също ускори крачка. С едно око се мъчеше да зърне Уили, когато отново се появи иззад ъгъла, ала когато това се случи, той не гледаше в нейната посока. Е, ще се наложи да продължи да обикаля. Изключено беше да започне да рови в чантата за телефона си в момента.
С доста голямо усилие успяваше да следва Лилиан, като все пак поддържа известна дистанция. Не искаше Лили да я зърне, докато и двете слизаха по стълбите към метрото. В момента нямаше влак, но перонът беше претъпкан и се чуваше приближаващата мотриса.
Лилиан се качи. Изпълнена е благодарност, че вагонът е пълен. Алвира я последва малко след това. Веднага се прикри зад неколцина пътници.
Наблюдаваше как Лилиан стои със сведен поглед, стиснала металния прът с една ръка, а с другата – платнената торба. След двайсетина минути влакът наближи станцията на Чеймбърс Стрийт и Лилиан започна да си проправя път към вратата. Влакът спря. Алвира изчака, за да е сигурна, че Лилиан ще слезе, а после самата тя се изниза от вагона сред голяма група пътници.
Делеше я половин стълбище от Лилиан, устремила се бързо нагоре към изхода. Алвира побесня, защото точно пред нея по тясното стълбище се изпречи едра жена с бастун в ръка; вземаше стъпалата едно по едно. Независимо от опитите си Алвира не успя да я задмине.
Най-после все пак се озова на улицата и трескаво завъртя глава във всички посоки.
От Лилиан нямаше и следа.
≈ 45 ≈
В десет и двайсет той спря пред тежките метални врати на товарния вход на склада. Лилиан седеше вдясно от него на предната седалка. Отне му десетина минути да стигне от изхода на метрото, откъдето я взе, до тази изолирана индустриална зона на две преки от Ист Ривър.
Някои създадени от него дъщерни компании притежаваха единствено на хартия изоставените складове наоколо. Основната му цел бе да прикрие своята самоличност. Именно тук бе изградил своя таен свят от прекрасни древни находки. Все пак тъгуваше, защото нямаше как да сподели великолепието на безценната си колекция с друго човешко същество. Но ето че днес това щеше да се случи. Лилиан ще бъде смаяна и зашеметена. Представяше си как ще се разширят очите й, когато види всички съкровища на втория етаж. Ала най-голямото съкровище се намираше в платнената торба, която тя стискаше здраво.
Джонатан му го бе показал. Позволи му да го извади от защитния пластмасов плик и да го докосне, за да установи автентичността му.
Да, документът беше автентичен; нямаше никакво съмнение – единственото писмо, писано от Исус Христос до човека, взел го под крилото си още от детството му. Христос е знаел, че скоро ще бъде положен в гробницата на Йосиф: знаел е, че дори след смъртта Му Йосиф ще продължи да се грижи за Него.
„Цял свят би дал мило и драго да види пергамента, а той ще е мой“ – помисли си.
— Къде, по дяволите, отиваме?! – попита Лилиан навъсено.
— Когато те взех от спирката на метрото, ти казах, че имам офис в склада. Там ще поговорим спокойно. Да не би да очакваше да ти обясня подробностите за презокеанската сметка, която ти открих, на Чеймбърс Стрийт, където гъмжи от народ?
Ясно виждаше, че засега тя е само нетърпелива, но не и притеснена.
От колата натисна бутона за дистанционно отваряне и масивната метална врата започна да се вдига със скърцане. Вкара колата вътре и отново натисна бутона, за да затвори вратата. Тя се плъзна докрай, стана тъмно и той чу как Лилиан сепнато си пое въздух. Това беше първият признак, че се притеснява, предчувства, че нещо не е наред.
Побърза да я успокои. Държеше да види и да се наслади на реакцията й, когато попадне сред съкровищата му, а тя не би ги погледнала, ако знаеше какво я чака. От джоба извади дистанционното за лампата над главите им и го щракна.