— Тук е доста голо – отбеляза той с усмивка, – но офисът ми горе е много по-привлекателен, уверявам те.
Забеляза, че не е съвсем спокойна.
— Има ли други хора? – попита тя. – Не видях коли. Прилича на изоставен склад.
В тона му се прокрадна леко раздразнение:
— Лилиан, да не смяташ, че искам публика, докато осъществяваме размяната?
— Не, разбира се. Да отиваме в офиса ти и да приключваме. Лекциите ми започват от следващата седмица и ме чакат много задачи.
— С толкова пари ще продължаваш да се занимаваш със студенти? – изгледа я той смаян. Хвана я под ръка и й помогна да пресече помещението без нито един прозорец. – Това е партерът – обясни.
Наведе се и натисна скритото копче в стената. Асансьорът бавно започна да слиза.
— Боже, що за място е това? – възкликна Лилиан.
— Необичайно е, нали? Ела горе с мен.
Помогна й да влезе в асансьора. Изкачиха се до първия етаж. Влязоха в централното помещение. Изчака тя да застане до него.
— Готова ли си? – попита и светна лампата. – Добре дошла в царството ми – обяви гордо той.
Очите му не се откъсваха от лицето й, докато тя пристъпваше от една великолепна древна находка към друга.
— Как събра всичко това? – попита смаяно. – И защо ги държиш тук? – Извърна се с лице към него. – А и защо ме доведе на това място? То не е офис!
Устните й се разтрепериха и тя пребледня. По победоносната му усмивка се досети, че е попаднала в капан. Паникьоса се, изпусна платнената торба и понечи да мине край него.
Той я спря само с едно движение.
— Ще бъда милостив, Лилиан – измърмори и бръкна в джоба за спринцовката. – Ще усетиш само леко убождане, а после – нищо. Обещавам ти.
≈ 46 ≈
Щом осъзна, че Лилиан й се е изплъзнала. Алвира звънна на Уили.
— Къде си, скъпа? Започнах да се тревожа за теб. Обиколих квартала милион пъти. Полицаят вече ме гледа подозрително. Какво става?
— Уили, съжалявам. Последвах я в метрото, качих се в същия вагон и се прикрих зад група хора. Тя слезе на станцията на Чеймбърс Стрийт, но я загубих в тълпата, докато се качваше по стълбите.
— Много лошо. Какво ще предприемеш сега?
— Ще се върна и ще седна във фоайето на жилищната й сграда. Ако се наложи, ще я чакам цял ден, но ще говоря с нея. Ти защо не се прибереш?
— Изключено – възрази той твърдо. – Цялата тази история не ми харесва, а и като имам предвид изчезването на Рори, бог знае какво точно става. Ще паркирам в центъра „Линкълн“ и ще дойда да чакам с теб.
Алвира бе наясно, че когато Уили говори с този тон, е невъзможно да промени решението му. Огледа се за последен път с надеждата Лилиан да се появи от някоя от многобройните офис сгради наоколо, въздъхна и се върна в метрото.
Двайсет и пет минути по-късно се озова отново пред жилищната сграда на Лилиан. Портиерът я осведоми, че госпожица Стюарт не е вкъщи, и добави:
— Една дама и един господин вече я чакат във фоайето, госпожо.
Сигурно е Уили, помисли си Алвира, но коя ли е жената. Размисли и предположи, че е Марая.
Оказа се права. Марая и Уили седяха в кожени кресла един срещу друг до кръгла стъклена маса в ъгъла на фоайето. Разговаряха оживено, но и двамата вдигнаха глава, като чуха стъпките й по мраморния под.
Марая стана да я прегърне.
— Уили точно ми разказваше какво е станало – обясни тя. – Явно всички сме стигнали до едно и също заключение: пергаментът очевидно е у Лилиан и е време да говорим с нея.
— Или е у нея, или е бил у нея – подчерта Алвира мрачно. – Уили вероятно ти е казал, че я видяхме да излиза от банката с пакет в платнена торба. Мен ако питаш, пергаментът е бил в трезора й и тази сутрин го е предала на някого.
Алвира улови въпросителния поглед на Уили и разбра, че ще трябва да каже на Марая за разговора между Лилиан и Ричард, който записа предишната вечер.
— Марая, приготви се за една неприятна изненада.
Натисна копчето за възпроизвеждане върху брошката си с форма на слънце, разперило лъчи.
— Не вярвам на ушите си. – Марая прехапа разтрепераната си устна. Беше шокирана и дълбоко разочарована. – Значи тази сутрин Лилиан най-вероятно е имала среща с Ричард, а той се закле, че не е виждал пергамента. Какво излиза? Спазарил се е за него. Боже, чувствам се предадена и не само аз, но и татко. Той истински обичаше и уважаваше Ричард.
— Е, ще седим тук и ще я изчакаме. Любопитна съм как ще се измъкне от тази каша.
Марая премигна, за да спре напиращите в очите й сълзи.
— Алвира, докато идвах насам, към десет ми звънна Грег. Интересуваше се как съм и дали съм чула нещо ново за Рори. Казах му, че съм в колата на път към Лилиан, защото според мен татко е дал пергамента на съхранение при нея. И че не я ли заваря, възнамерявам да седя, ако се наложи и цял ден във фоайето. Грег обеща да намине към дванайсет и половина, освен ако не му звънна за промяна на плана.