В сряда сутринта поискаха от съдия Браун разрешение да получат телефонните разпечатки. Удовлетвориха молбата им.
— Знаем, че професор Лайънс е казал на всички за пергамента – напомни Бенет. – Сега ще видим дали те са му звънили и колко често са говорили с него.
Първата им среща беше с Албърт Уест в единайсет сутринта. Той пристигна с двайсет минути закъснение. Извини се с изключително натовареното движение по моста „Джордж Вашингтон“, а за жалост не си бил разчел добре времето от Манхатън.
Бенет хвърли поглед към Родригес и се убеди, че и тя е забелязала очевидната нервност на Уест. Дали защото закъсня за срещата, или защото крие нещо, запита се Бенет. Отбеляза си наум да провери какво е било движението по моста през последния час. Уест беше облечен в джинси и риза с къс ръкав. Бенет го наблюдаваше как свива и разпуска юмруци – въпреки дребния му ръст и крехката фигура мускулите на ръцете говореха за голяма сила.
— Професор Уест, когато миналата седмица разговаряхме по телефона, казахте, че не сте виждали пергамента, открит от професор Лайънс. Така ли е?
— Да. Чух за документа от Джонатан десетина дни преди да почине. Беше невероятно развълнуван. Напомних му колко често подобни открития се оказват умели фалшификати. Това беше последният ни разговор.
— Професор Уест – обади се Рита колебливо все едно въпросът, който щеше да зададе, й бе хрумнал току-що, – снощи с вашите колеги бяхте на вечеря при госпожица Лайънс. Допускате ли някой от тях да е виждал пергамента, но заради убийството на Джонатан Лайънс да се страхува да признае?
Двамата детективи наблюдаваха безизразното лице на Албърт Уест, докато премисляше как да отговори.
— Професоре – продължи Рита кротко, – ако пергаментът е толкова ценен, колкото е смятал Джонатан Лайънс, човекът, у когото е сега, фактически го укрива, с което извършва сериозно престъпление. Все още не е късно да го предаде и да не затъва по-дълбоко.
Уест огледа претрупания кабинет сякаш търсеше къде да се скрие. Притеснено прочисти гърлото си и заговори:
— Трудно е да се набеди колега и приятел, но в този случай май е необходимо. Както ни каза отец Ейдън снощи по време на вечерята, пергаментът е собственост на Ватиканската библиотека и ако следващите научни изследвания докажат безспорно неговата автентичност, той трябва да бъде изложен там за поколенията. Буквално докато свят светува.
— Смятате, че знаете у кого е пергаментът, така ли? – приведе се напред Бенет. – В такъв случай сте длъжен да ни съобщите и да ни помогнете да го върнем.
Уест се сви на стола.
— Чарлс Майкълсън – промълви той. – Според мен е у него или поне е бил у него.
Саймън Бенет и Рита Родригес бяха прекалено опитни, за да покажат емоции, но и двамата си помислиха, че информацията може да помогне, за да намерят пергамента.
— Защо смятате така? – попита Бенег.
— Ще ви разкажа малко предистория – подхвана Уест бавно. – Преди петнайсет години заможен колекционер на антики редовно наемаше Чарлс за консултант. Поиска професионалното му мнение за автентичността на древен пергамент. Продавачът обаче платил на Чарлс петстотин хиляди долара, за да каже на колекционера, че е истински, а всъщност беше умело изготвен фалшификат.
— Имаше ли последствия за Майкълсън, или за продавача? — поинтересува се Бенет.
— Не. Лично ходатайствах пред Дезмънд Роджърс, колекционера. Истината е, че други специалисти го бяха предупредили да внимава, защото пергаментът е фалшификат, но Роджърс се изживяваше като познавач, а и имаше безкрайно доверие в Чарлс. Не повдигна обвинения – това би означавало да се изложи публично как е бил измамен. Както се досещате, сега Дезмънд Роджъре смята Чарлс за долен крадец и го презира.
Накъде води всичко това, запита се Рита Родригес, но Албърт Уест вече отговаряше на незададения й въпрос.
— Тази сутрин, точно преди да изляза от апартамента, ми звънна Дезмънд Роджърс. Както може да очаквате, той познава доста други заможни колекционери. Един от тях се свързал с него. Чул, че Чарлс е на път да се сдобие с писмото на Йосиф от Ариматея и дори получил няколко невероятно високи оферти от безскрупулни колекционери.
— Бил на път да се сдобие?! – не успя да скрие изненадата си Бенет.
— Така разбрах. – Албърт Уест изглеждаше изтощен, но облекчен. – Това е всичко, което знам. Не разполагам с доказателства. Просто ви препредадох думите на Дезмънд. Но е доста логично. Нямам какво повече да кажа. Свободен ли съм да си вървя? Имам среща с декана в един часа.
— Да, само още един въпрос – спря го Бенет. – На коя дата говорихте за последен път с Джонатан Лайънс?