— Господин Калахан, явно е станало объркване. В четири часа трябваше да сте тук. Наложително е да се свържете с мен, щом получите съобщението, за да се разберем за среща утре. Отново оставям телефонния си номер…
≈ 54 ≈
Марая, Алвира и Уили се отказаха да чакат повече Лилиан. Излязоха от жилищната сграда, прекосиха заедно улицата и отидоха в гаража на центъра „Линкълн“, където бяха паркирали колите си – както се оказа, близо една до друга. Алвира обеща веднага да звънне на Марая, ако портиерът се обади да съобщи, че Лилиан се е прибрала.
Докато караше към Ню Джързи, всички подробности от изминалия ден се въртяха в ума на Марая. Искаше й се да е близо до майка си, надяваше се скоро да й разрешат да я посети. Стигна до дома на родителите си, остави колата на алеята и чувствайки се смъртно уморена, застана пред входната врата да отключи. С влизането си помисли, че с изключение на последните няколко дни, почти никога не бе оставала тук сама. Е, налагаше се да свиква, каза си тя, остави чантата на масичката в антрето и отиде в кухнята. Беше дала свободен ден на Бети, затова сама включи чайника, направи си чаша чай и излезе на верандата.
Настани се на стола до масичката с чадър и се загледа в ранните вечерни сенки, които започваха да пълзят по сиво-синкавия калдъръм в градината. Затвореният разноцветен чадър я подсети за вечерта преди близо десет години, когато в отсъствието на родителите й се бе разразила внезапна лятна буря. Вятърът събори чадъра, той падна върху стъклото на масата и го разби на множество парчета.
„Точно това представлява животът ми сега – помисли си Марая. – Преди седмица ме връхлетя буря и ето, остана ми да събирам парчетата.“ Дали записът на Алвира ще е достатъчен, за да обвинят Лилиан и Ричард в организиране на покупко-продажбата на открадната собственост, питаше се тя, или и двамата ще проявят изобретателност и ще дадат друго обяснение за приетото от нея негово предложение?
От друга страна, банката едва ли разполага със сведения какво е държала Лилиан в трезора си и какво е взела днес оттам, реши Марая, бавно отпивайки от чая.
Какво ще стане с майка й след явяването в съда в петък – това бе следващият въпрос, който обсеби ума й. Ако се вярва на думите на сестрите, тя е доста кротка. Боже, дано й разрешат да се прибере вкъщи, помоли се тя.
Марая усети бързо настъпващия хлад и отнесе чашата си вътре. Едва влезе в кухнята и Алвира звънна.
— Марая, търсех те на мобилния, но не ми вдигна. Добре ли си? – попита тя разтревожено.
— Извинявай. Телефонът ми е в чантата, а тя стои в антрето, затова не съм го чула. Алвира, научи ли нещо?
— И да, и не. Обадих се на детектив Бенет и той прояви голям интерес. Иска да направи запис на съобщението на Лилиан до Ричард. Дори в момента пътува насам. Изобщо не си губи времето. Чуй какво ми каза. Ричард имал уговорка да се яви при него в прокуратурата днес следобед. Нито се явил, нито се обадил.
— Това какво означава? – попита Марая плахо.
— Нямам представа – отвърна Алвира. – Но никак не е в стила на Ричард. Просто не мога да повярвам, че е постъпил така.
— И на мен не ми звучи обичайно за човека, когото познавам – призна Марая и прехапа устна, защото усети как гласът ще й изневери.
— Научи ли нещо за Катлийн?
— Не. Сега ще звънна в клиниката, но не очаквам да ми дадат някаква информация – каза Марая и преглътна, за да разкара буцата от гърлото си. – Както ти казах сутринта, през нощта мама е спала относително спокойно.
— Чудесно. Е, това е засега. Ще ти кажа, ако се свържа с Лилиан или портиерът ми се обади.
— Няма значение кое време е. Непременно ми звънни. Ще държа мобилния в джоба, ако пак изляза навън.
Няколко минути по-късно на входната врата се звънна. Беше Лиза Скот.
— Марая, тъкмо се върнахме. Видяхме колата ти на алеята. Лойд отиде да вземе китайска храна за вкъщи. Ела да хапнеш с нас – покани я тя.
— Съгласна, стига да не ме карате да чета какъв ми е късметът на листчето в бисквитката за десерт – успя да се усмихне леко Марая. – С удоволствие ще прекарам с вас. Днес не беше най-хубавият ден в живота ми, както ще ви обясня. Ще дойда след няколко минути. Само да звънна в клиниката да проверя как е мама.
— Добре. Този път ни се полага не по една, а направо по две чаши вино – пошегува се Лиза.
— Звучи чудесно. Ще се видим след малко.
Смрачаваше се. Марая включи външното осветление, отиде в кабинета и запали лампите от двете страни на дивана. Поколеба се, но предпочете да не се обажда от кабинета на баща си. Върна се в кухнята и оттам звънна в клиниката. Свърза се със сестрата на рецепцията в психиатричното отделение и попита за майка си. Последвалата пауза й подсказа, че сестрата подбира внимателно думите си.