Беше немислимо Ричард да я нарани, както беше немислимо майка й да е застреляла баща й.
„Това поне ми носи известна утеха – призна Марая.“
— Ричард може да е противоположност на всичко, за което го смятах, но не е убиец. Мили Боже, направи така, че Лилиан да се появи. Помогни ни да намерим пергамента.“
Налагаше се спешно да отговори на някои писма. Изключи телевизора, нахвърли черновите и ги прати на мейла на секретарката си, за да ги напише и разпрати. Наближаваше осем. Най-ранобудните щяха да започнат да пристигат. Нямаше желание да се среща с когото и да било. На помена изрази благодарност на приятелите си за съпричастието към мъката й, но в непосредственото бъдеще смяташе да се съсредоточи около грижите за майка си и сътрудничеството със защитника й.
Бе получила много имейли със сходно съдържание: „Обичаме те, Марая. Мислим за теб. Не е нужно да ни отговаряш“. Много мило, но това не й помагаше.
Излезе от офиса и с асансьора слезе до партера. Реши да отиде до апартамента си в Гринуич Вилидж.
Взе колата от гаража и измина краткото разстояние до Даунинг Стрийт. Апартаментът й се намираше на третия етаж на къща, която преди осемдесет години е била семейно жилище. След злополучната нощ, когато се отправи към Ню Джързи, защото баща й не отговори и на второто й телефонно позвъняване в десет и половина, се беше отбивала там само веднъж, за да си вземе дрехи.
Малкият й апартамент се състоеше от всекидневна, спалня и кухня, където едва се побираха печка, мивка, микровълнова фурна и няколко шкафчета. „Татко ми помогна да се пренеса тук – сети се тя. – Беше преди шест години. На мама вече й бяха поставили диагноза начало на алцхаймер. Все повтаряше едни и същи неща и често забравяше. Предложих да се върна вкъщи да помагам. Татко буквално ми забрани. Била съм млада и трябвало да си живея своя живот“.
Марая отвори прозореца да прогони спарения въздух в апартамента и с радост посрещна шума от улицата. Същинска музика за ушите, помисли си тя. Обичаше жилището си, но какво ще прави сега? Когато този кошмар свърши и на майка й позволят да се прибере, тя не би могла да живее тук. Ще се наложи да се върнат в Махуах. Но колко време ще издържи да плаща на целодневни гледачки?
Седна във фотьойла, в който баща й обичаше да се настанява, преди да се пенсионира. Веднъж на седем-осем дни той идваше пеша около шест от Нюйоркския университет, за да изпият заедно по питие. После отиваха в любимия й италиански ресторант на Западна 4-та улица. Към девет той се отправяше към вкъщи.
Или при Лилиан, прошепна неприятен глас в ума й.
Марая се помъчи да прогони тази мисъл. Преди година и половина тя разбра за връзката и задушевните им излизания секнаха. Заяви на баща си, че не желае да краде от скъпоценното му време с Лилиан…
За да разсее вината, породена от този спомен, тя огледа всекидневната. Нежно жълтият нюанс на стените създаваше илюзия за простор. „Татко ми помогна да подбера цвета – сети се тя. – Умееше много по-добре от мен да си представя крайния резултат.“
По случай настаняването й подари картината над дивана. Беше я купил в Египет при една от експедициите – залез на слънцето зад пирамидите.
Където и да погледнеше – било тук, било в къщата, – нещо й напомняше за него, даде си сметка тя. Влезе в спалнята и взе снимката на родителите си, правена преди десетина години, преди появата на алцхаймера. Баща й беше обгърнал талията на майка й и двамата се усмихваха. Дано ръцете му още да я обгръщат и да я защитават, помоли се Марая. Сега тя имаше нужда от закрилата му повече от всякога.
Какво ще стане в съда утре?
Канеше се да звънне на Алвира да разбере дали е научила нещо ново, ала телефонът на нощното й шкафче я изпревари. Беше Грег.
— Марая, къде си? Търсих те в къщата, но Бети каза, че си излязла, преди да пристигне. Не отговаряш на мобилния. Разтревожих се за теб.
Марая беше изключила телефона си, защото се опасяваше Ричард да не опита отново да се свърже с нея. Не искаше да се повтори снощната случка – толкова много се разстрои от гласа му, докато вечеряше със семейство Скот.
— Грег, изключих мобилния. Главата ми е объркана и едва разсъждавам логично.
— И аз. Но наистина се притесних за теб. През последните няколко дни приятелката на баща ти и гледачката на майка ти изчезнаха. Не искам нещо да ти се случи. – Поколеба се и продължи: – Виж, доста добре преценявам хората. Сигурно си съсипана от мисълта, че Ричард иска да купи пергамента от Лилиан. Не знам дали го е направил или не, но ако нещо се е случило на Лилиан, опасявам се, че той е отговорен.
— Защо говориш така, Грег? – попита Марая тихо.