„Всичко това няма значение – напомни си той. – Все пак съм човек със страхотен късмет.“ Готов да се съсредоточи в работата си, той се захвана с разпита на Ричард.
— Къде бяхте вчера сутринта в девет и половина, господин Калахан?
Два часа по-късно той, Рита и Ричард продължаваха да уточняват всички подробности около движението на Ричард предишния ден.
— Както ви казах, и отново повтарям, бях в центъра на града при управителя на моя попечителски фонд. Прекарах целия ден наблизо и постоянно звънях на Лилиан.
— Някой може ли да го потвърди?
— Не. Около пет най-после се отказах и отидох в апартамента на родителите си.
— Твърдите, че не знаете дали Лилиан Стюарт е слязла на станцията на метрото на Чеймбърс Стрийт към девет и половина, когато сте били, според вашите думи, в близост до офиса на управителя на вашия фонд, така ли?
— Не, нямам представа кога и къде е слязла тя от метрото. Проверете мобилния й телефон. Звънях й през половин час цял ден и оставих съобщение на телефонния й секретар в апартамента.
— Какво мислите, че е станало с нея? – попита Рита.
Тонът й бе загрижен и съчувствен, за разлика от резкия враждебен подход на Саймън.
— Лилиан ми каза, че е получила предложения за свещения пергамент. Повярвах й. Опитах се да й разясня колко опасна е една незаконна продажба. Ако купувачът бъде заловен, тя също ще се озове в затвора за продажбата на крадена собственост. Обещах й, ако го продаде на мен, никога на никого да не издам, че съм го получил от нея.
— И какво щяхте да правите с пергамента, господин Калахан? – попита Бенет саркастично, очевидно не вярваше на думите му.
— Щях да го върна на Ватикана, където му е мястото.
— Споменахте за около два милиона и триста хиляди в попечителския си фонд. Защо не предложихте всичките пари на Лилиан Стюарт? Възможно е онези триста хиляди да бяха наклонили везните във ваша полза.
— Исках нещо да ми остане, нали разбирате? А и нямаше да наклонят везните в моя полза – каза Ричард убедено. – Настоявах Лилиан да го продаде на мен по две причини. Първо, щеше да е от полза за нея, а и за мен, да получи парите като подарък, защото според данъчните закони имам право да даря такава сума, без да бъде облагана с данък. Обясних й, че ще върна пергамента на Ватикана, и при това положение едва ли разследването за крадена собственост ще продължи. Така тя няма да има от какво да се притеснява. Просто щях да обясня, че човекът, съхранявал документа, се е страхувал да го признае пред когото и да било, освен пред мен. Второ, наблегнах колко силно се обичаха с Джонатан. Той й беше поверил пергамента. Казах й, че в негово име трябва да бъде върнат на Ватиканската библиотека. Ако постъпи така, ще има пари, а аз ще се погрижа за останалото. – Ричард се изправи. – Два часа отговарям на едни и същи въпроси. Свободен ли съм вече да си вървя?
— Да, господин Калахан отвърна Бенет. – Но скоро отново ще ви потърсим. Нали не възнамерявате да пътувате?
— През по-голямата част от времето ще си бъда вкъщи. Знаете адреса ми. Никъде няма да ходя, освен ако тук в Ню Джързи, не смятате Бронкс за територия извън околността. Видимо разстроен, Ричард млъкна за малко. – Доста съм угрижен, защото жена, която смятам за своя приятелка, е изчезнала. По някакъв начин ме свързвате с изчезването й, съзнавам го. Но ви уверявам, че ще съм на ваше разположение по всяко време на деня и нощта до началото на семестъра следващата седмица. После ще бъда в аудиторията в университета „Фордхам“. Ако съм ви нужен, ще ме откриете там.
Обърна се и излезе, като преднамерено тръшна вратата по-силно от необходимото.
Бенет и Родригес се спогледаха.
— Какво ще кажеш? – попита Бенет.
— Или казва цялата истина, или лъже умело – отсъди Рита. – Няма средно положение.
— Вътрешното ми чувство ми подсказва, че лъже отсече Бенет. – Бил се въртял около офиса на управителя на фонда си до пет часа, след което отишъл в апартамента на мама и татко. Хайде, Рита, бъди реалист.
— Да го повикаме ли утре пак, за да видим как ще реагира на предложението да го сложим на детектора на лъжата? – запита Рита.
— Да говорим първо с Питър и да видим какво ще реши той.
≈ 64 ≈
Били Деклар беше смаян да научи, че неговият стар приятел и съкилийник Уоли Грубер е бил заловен при незаконно проникване в къща в Ривърдейл.
— Глупак, глупак, глупак – мърмореше той, докато сновеше из магазина си за мебели втора ръка в долната част на Манхатън. – Постъпил е като истински глупак, нищо че се смята за толкова умен.