Седемдесет и две годишният Били бе излежал три присъди в затвора и нямаше никакво желание отново да се озове там.
Даде му много пари за плячката от Ню Джързи, разсъждаваше Били. Четири дни по-късно алчният никаквец прави нов обир. Добре познаваше Уоли. Нямаше да се поколебае да го издаде, за да извлече изгода за себе си. По-добре да ускори заминаването си за Рио. Ще се махне още сега.
Както обикновено нямаше клиенти за вехтите и похабени дивани, столове и шкафове, разпръснати небрежно из така наречения му изложбен салон. Когато някой с крадени бижута идваше да ги продаде на Били, той му предлагаше да си избере мебели. Казваше, че ги дава като бонус.
— Избери каквото искаш, за да украсиш дома си – предлагаше той великодушно.
Подхвърлянията в отговор какво да направи с мебелите си караха Били да се залива от смях.
Но сега не му беше до смях. Бижутата, които възнамеряваше да продаде в Рио, бяха скрити под дюшемето в задната стая към магазина. Беше два часът. Ще сложи надписа „Затворено“ на вратата, ще вземе бижутата и отива право на летището, реши той. Имаше паспорт и достатъчно пари. Беше готов да замине. Можеше и да остане в Рио известно време. Сега там е зима, но това не му пречеше.
Били закуцука възможно по-бързо, свъсил вежди заради болката в постоянно подутия му ляв глезен. Контузи го, когато като шестнайсетгодишен скочи от втория етаж, за да избяга от полицията, дошла да го арестува заради крадена кола.
От килера грабна опакования си куфар, винаги готов за подобни спешни случаи. Коленичи, нави килима и вдигна дъските, прикриващи поставения отдолу сейф. Натисна бутоните да го отвори и извади голямата брезентова торба с бижутата от дома на семейство Скот. Бързо затвори сейфа, нареди дъските на място и отново постла килима.
Изправи се, взе куфара, метна торбата през рамо и загаси осветлението в задната стаичка.
Били беше прекосил наполовина „изложбения салон“, когато на вратата на магазина се звънна настойчиво няколко пъти. Стомахът му се сви. През решетките на вратата видя струпаните отпред мъже. Единият показваше полицейска значка.
— Полиция! – провикна се. – Разполагаме със заповед за обиск. Веднага отворете вратата.
Били пусна торбата на пода и въздъхна. Образът на кръглоликия Уоли, усмихнат от ухо до ухо, беше така ясен, все едно стоеше пред него. Кой знае, помисли си Били, примирил се, че отново ще попадне в затвора – може пак да са съкилийници.
≈ 65 ≈
В три и петнайсет сътрудничката на съдия Кенет Браун звънна на Питър Джоунс.
— Сър – започна младата жена с почтителен тон, – искам да ви уведомя, че докладът по случая – Катлийн Лайънс“ пристигна и можете да го вземете веднага, ако желаете.
„Искрено желая случаят „Катлийн Лайънс“ да изчезне“, помисли си той. На глас обаче каза:
— Благодаря. Сега ще дойда.
Докато чакаше асансьора да го отведе на четвъртия етаж, се замисли за момента, когато започна правната си кариера като сътрудник на съдия по криминални дела. „Съдия Браун седи в същата зала, където седеше и моят съдия – припомни си той. – Мама знаеше колко много копнея за тази работа. Когато я получих, започна да ме възхвалява, сякаш съм станал върховен съдия.“
След едногодишен стаж изпадна във възторг, защото го назначиха за помощник-прокурор. Случи се преди деветнайсет години. Е, стана и главен помощник-прокурор, направи си равносметка той.
Сви рамене, хлътна в асансьора, изкачи се два етажа и слезе, за да отиде в кабинета на съдията. Знаеше, че в момента той води дело. Затова почука на вратата, влезе, поздрави секретарката и се насочи към сътрудничката.
Дребната, изключително привлекателна млада жена имаше вид на стажантка.
— Здравейте, господин Джоунс – поздрави тя и му подаде доклада от десетина страници.
— Съдията прегледа ли го вече? – попита Питър.
— Не съм сигурна, сър.
Добър отговор, помисли си Питър. Никога не казвай нещо излишно – рискуваш да ти навлече неприятности. Три минути по-късно, отново в кабинета си, той затвори вратата.
— Не ме свързвай с никого – нареди на секретарката си. – Трябва да се съсредоточа.
— Ясно, Питър. – Гладис Хокинс работеше в прокуратурата от трийсет години. В присъствието на външни хора се обръщаше към Съливан Бергер и Питър Джоунс със „сър“, но насаме главният прокурор ставаше просто „Съл“, а помощникът му – „Питър“.
С трепетно вълнение Питър Джоунс се запозна с психиатричния доклад. Постепенно усети как тежестта на света върху раменете му олекна.
Мнението на лекаря гласеше, че Катлийн Лайънс видимо е в напреднал стадий на алцхаймер и при два случая в клиниката е демонстрирала симптоми на превъзбуда. И в съня си, и будна е показала силна омраза и към покойния си съпруг, и към приятелката му Лилиан Стюарт. Обобщението на лекуващите лекари бе, че на сегашния етап поради заболяването си тя е опасна и за себе си, и за околните и се нуждае от целодневно професионално наблюдение. По тяхно мнение трябва да остане в клиниката за по-нататъшно лечение.