— Това не е от него — каза Илзе. — Това е от телето от онзи ден.
Нейтън премести палеца си на опакото на ръката ѝ, където имаше стар белег от изгаряне във формата на върха на ютия. Двамата се спогледаха; продължиха да се гледат доста дълго, след което на слабата сутрешна светлина Илзе кимна. Извърна се леко и му показа рамото си и още един белег, по-стар и различен. Изви се отново. И отново. Тайни бяха изписани върху кожата ѝ.
Нейтън си спомни голямото шишенце с парацетамол на нощното ѝ шкафче.
— Съжалявам.
— Не го правеше постоянно. Не се случваше всеки ден. Не. Понякога минаваха месеци. Понякога не беше…
— Какъв?
— Толкова лош.
Нейтън трябваше да зададе следващия въпрос:
— Някой друг забелязваше ли всичко това?
— Не мисля.
— Наистина ли?
Тя го погледна.
— Ти забелязвал ли си нещо?
Желанието му да се престори, че не е чул въпроса, беше силно почти като физическа реакция. Вместо това просто остана да лежи до нея и да я гледа. Спомни си колко пъти беше излизал от стаята, когато Илзе влезеше, и как избягваше всякакви разговори с нея, освен най-безобидните. Гледаше я единствено през завесата на собственото си задушаващо го самосъжаление. Най-накрая поклати глава.
— Не — отговори честно той. — Не съм забелязвал.
— Не си само ти. Чудила съм се дали Хари не е подозирал нещо, но наоколо има толкова много работа, че той е постоянно зает. Бъб… — сви рамене тя. — Кам тормозеше и него по свой начин. Не мисля, че Бъб дори го осъзнаваше. Той дотолкова е свикнал да се отнасят зле с него, че вече го смята за напълно нормално.
— Ами мама?
Илзе се намръщи.
— Какво? — попита Нейтън.
— Веднъж се опитах да говоря с нея. Не мина добре.
— Какво ти каза?
— В началото нищо. Сякаш си мислеше, че говоря за обичайните семейни проблеми. Не знам дали наистина не ме разбра какво имам предвид, или умишлено предпочете да не го прави. Затова опитах отново. И втория път… — Илзе млъкна. — Втория път се ядоса. Каза ми, че този имот се управлява изключително трудно и трябва да подкрепям Камерън, а не да се карам с него. Страхувах се, че ще му каже какво съм ѝ споделила и ще влоши нещата. Повече не повдигнах темата.
Нейтън отново замълча, този път за още по-дълго, докато съзнанието му бродеше назад през годините и си спомняше най-различни неща. Най-накрая си пое дълбоко въздух.
— Нашият баща… — започна той, но млъкна, защото не знаеше как да продължи.
Илзе го изчака.
— Знам — отвърна накрая тя, когато не си довърши изречението. — Камерън ми е разказвал колко лош е бил.
— Наистина ли? — Нейтън беше искрено изненадан.
Той не беше разказвал на никого. Нито на Джаки, нито на Зандър. Нито на Бъб, нито на Камерън. Той и братята му никога не бяха говорили за това — нито веднъж през целия си зрял живот.
— Камерън мислеше, че може да бъде различен — продължи Илзе. — Мисля, че наистина искаше да бъде добър баща и добър съпруг. И понякога беше чудесен, но после се променяше. Без никаква сериозна причина. Просто се превръщаше в друг човек. Доста дълго време се тревожех за него, докато една сутрин не се събудих и не осъзнах, че всъщност се страхувам от него.
Нейтън я погледна.
— Странното е, че Камерън го разбра преди мен, така си мисля — поклати глава Илзе. — Вече бях закъсняла. Докато годините минаваха, той ме беше лишил от всичко. Нямах нищо свое тук. Аз дори не съм титуляр на банковата ни сметка, знаеш ли? Камерън проверяваше всички извлечения и за всяко плащане беше необходимо неговото одобрение. — Тя погледна към гаражите. — Откри ли повредата в джипа ми?
— Не. Не открих нищо.
— Мисля, че Камерън нарочно го повреждаше.
— Така ли?
— Не много често, но беше достатъчно да закъсам един-два пъти. Също така знаеше как да го направи, за да мога да измина няколко километра и тогава нещо да се повреди. Като миналата година, когато закъсах и чаках помощ почти пет часа. Чаках го да дойде и да ме изтегли до дома ни като животно. Щом нямах доверие на джипа, нямаше да го карам и той го знаеше. Следователно не можех да кача момичетата в него и да потегля.
Илзе отново се отпусна по гръб. Звездите вече бяха избледнели.
— Не че щяхме да стигнем далеч — продължи тя. — Паспортът ми изтече. Момичетата дори нямат свои. Той ми взе шофьорската книжка и другите документи, под предлог че само ще ги прибере, но когато ми потрябваха, не можах да ги намеря. Не съм получавала заплата, откакто работех в кръчмата. Нямам семейство в тази страна, нито пък истински приятели. А хората наоколо харесваха Камерън. Ако трябваше да избират страна, нямаше да е моята. — Илзе обърна глава. — Можеш да питаш Джена Мур.