— Ами Глен? Той е добър човек. Можеше да те защити.
— Как? — Погледът на Илзе беше сериозен и Нейтън осъзна, че наистина иска отговор. — Как ще ме защити от съпруга ми, който е в съседната стая? Глен е на три часа път в полицейския участък, и то в най-добрия случай. Имаш ли представа какво може да направи изпаднал в ярост човек за три часа?
Нейтън не отговори. Всъщност имаше представа.
— Тук могат да се случат много злополуки — каза Илзе. — Следващия път може аз да падна от коня, но вместо ръката, може да си счупя врата. Или пък някоя машина да ми откъсне ръката. Или някой от джиповете да ме прегази. Или да прегази Софи или Ло.
Нейтън се замисли за тази вероятност и в следващия миг вече не искаше да си представя нищо.
— Нещата се влошаваха все повече през последните няколко месеца — продължи Илзе. — Сега като се замисля, причината е било обаждането на Джена. Съставих си спасителен план, в случай че ми се наложеше да си тръгна бързо. Започнах да събирам пари в брой и малки неща, които можех да нося в себе си. Също така събрах някои неща за момичетата — дрехи и играчки. Не бяха кой знае колко, за да не забележи Камерън, но после Ло вдигна врява и трябваше да върна повечето. Ето защо се съсредоточих върху това да намеря някои от най-важните документи, актовете за раждане на момичетата, временната ми регистрация, такива неща. Когато се сдобиех с някои от тях, качвах се в джипа и ги скривах.
Нейтън си я представи как коленичи под изгарящото слънце до надгробната плоча на работника и рови в пръстта.
— Скрила си ги на гроба?
— Той е на пътя за града, но достатъчно далеч оттук, така че знаех, че са на сигурно място. Ако Камерън беше разбрал… — Илзе млъкна. — Както и да е. Прибрах всичко в найлонов плик и го зарових.
— Какво се случи?
— Камерън нарани Софи. Това беше последната капка. Или поне смятах, че е. Винаги съм си казвала, че когато се случва между нас, е едно, но когато и момичетата страдат… — Тя се изправи. — На следващата сутрин качих Софи и Ло в джипа на работниците. Не казах на никого, че тръгваме, не взех багаж. Но по пътя започнах да осъзнавам действителността. Не бях спестила достатъчно пари. Само горивото нямаше да излезе никак евтино, а трябваше да плащам за хотели, храна и дрехи за момичетата. Вероятно щеше да се наложи да наема и адвокати. Не разполагах с достатъчно средства, за да оцелеем дълго. — Илзе погледна към далечния хоризонт, който вече се виждаше на фона на пълзящата зора.
— Затова си се върнала?
— Беше ужасно. Намразих се за това. Отидох до глупавия гроб, но дори не изрових найлоновия плик с документите. Качих момичетата обратно в джипа. Това беше най-дългото пътуване в живота ми. Те бяха объркани. Не можех да измисля какво да им кажа. — Илзе поклати глава. — После започнах да събирам всичко необходимо, колкото може по-бързо.
Тя поклати глава.
— Камерън забеляза. Сигурна съм. Постоянно беше край мен, не можех да се скрия от него. На Хари буквално му се наложи да му нареди да отиде да поправи комуникационната кула на Леманс Хил, чийто ремонт бавеше от толкова време. През онази последна сутрин, когато Кам отби на алеята, преди да тръгне…
Илзе се намръщи при спомена.
— Той беше напрегнат, сякаш знаеше, че нещо ще се случи. Попитах го дали ще ходи до кулата с Бъб, и Камерън потвърди. Но ме погледна по странен начин. Веднага разбрах, че ме лъже. — Тя отново легна. — Предишната вечер разглеждаше скицника на Ло. Мисля, че видя рисунката ѝ, онази, на която сме на гроба, и навърза нещата. Когато чух, че са го намерили мъртъв там, зачаках някой да ме попита за найлоновия плик с документите.
Нейтън си спомни тялото на Камерън под платнището и плитката дупка в земята.
— В него нямаше нищо, когато го намериха. — Не и найлонов плик с пари и документи.
— Знам. Мислех, че все още е заровен там. Страхувах се някой да не го открие случайно. Не исках никой да си помисли, че аз…
— Какво?
— Че съм имала нещо общо със случилото се с Камерън.
По-светлите участъци по загорялата ѝ кожа и луничките ѝ станаха по-ясни на ранната сутрешна светлина. Небето беше изсветляло почти напълно. Скоро всички щяха да се събудят.
— Онзи ден за първи път ми се удаде възможност. Отидох до гроба и започнах да ровя на същото място, както винаги.
Нейтън си я спомни коленичила под слънцето до надгробната плоча, а раменете ѝ едва се повдигаха.
— Значи си го намерила?
Илзе поклати глава.
— Не. Това е проблемът. Пликът не беше там.