Нейтън се ококори насреща ѝ.
— Сигурна ли си?
— Напълно.
— Но щом не е бил нито там, нито у Камерън, къде е тогава?
Сенките на сутрешната светлина хвърляха ивици по лицето на Илзе.
— Нямам представа.
Глава 35
Нейтън се беше вторачил в картината на Камерън. Къщата все още тънеше в тишина, но не за дълго. Двамата с Илзе бяха лежали увити в одеялото в багажника на джипа допреди малко и си шепнеха, докато небето бавно просветляваше. Най-накрая им се наложи да се разделят. Все пак беше Коледа и момичетата щяха да станат рано.
— Възможно е да е било някое динго — беше предположил тихичко Нейтън и закопча ципа на дънките си. Въпреки всичко все още се чувстваше приятно замаян, когато погледнеше Илзе.
— Знам — отвърна тя и прокара ръка през косата си. — И аз така си помислих. През цялото време се опасявах да не се случи нещо подобно. Възможно е някое динго да е разровило дупката, нали? И да е отнесло плика?
— Да. — Сигурно го беше зарязало някъде, когато бе изгубило интерес. Вероятно пясъкът вече го беше затрупал. — Бъб каза, че наоколо душели кучета динго.
— А, да. Значи трябва да е това.
Двамата млъкнаха едновременно.
— Знам, че Бъб е бил сам там, но… — Нейтън си беше спомнил намачканото платнище и лицето на брат си, когато преместиха тялото на Камерън. — Щом видя дупката, и той се изненада колкото нас.
„Това не означава, че не е можел да вземе нещо от джобовете на Кам“, помисли си Нейт, но не каза нищо на глас.
— Щеше да ми каже, ако е намерил плика. — Илзе бе започнала да шепти, когато наближиха къщата. — Особено сега, когато е толкова ядосан заради имота.
Спряха се за малко пред стъпалата на верандата. Нейтън си пое дълбоко въздух.
— Няма начин Джена да е…
— Реално погледнато, няма…
Двамата тръгнаха отново и после пак се спряха едновременно. Мълчаха.
— Наистина не мисля… — подхвана Нейтън.
— Не — поклати настойчиво глава Илзе. — Аз също. Аз също.
Постояха още миг така, като се гледаха един друг, след което се обърнаха, за да влязат вътре. Нейтън отвори комарника и го задържа, за да мине и Илзе, а тя докосна пръстите му.
— Благодаря, Нейтън — каза любезно.
— За теб винаги, Илзе.
Тя се обърна и тръгна по коридора, като се усмихваше на себе си.
Сега Нейтън седеше на дивана и гледаше картината на Камерън. Можеше да покаже с точност мястото до надгробната плоча, където земята беше изровена. На картината това парче пръст беше гладко и недокоснато. В ъгъла на стаята се намираше елхата, чиито иглички потреперваха на слабото течение. Някой я беше вдигнал след вчерашните събития.
От коридора се чуха тихи стъпки и момичетата влязоха в стаята. Държаха подаръци под мишниците си и дори Ло изглеждаше заинтригувана. Последва ги Лиз, която носеше поднос с чаши с кафе. Някой пусна тоалетното казанче и след малко се появи Бъб. Облегна се на рамката на вратата. Държеше бира в ръката си.
— Какво? Коледа е — оправда се, когато Лиз се намръщи.
Тя се обърна към Нейтън:
— Къде е Зандър?
— Сега ще го повикам.
— Няма да те чакаме за отварянето на подаръците, чичо Нейтън — долетя гласът на Софи зад него.
— Не бих си и помислил да ви моля да го правите.
Зандър още спеше, а тъмната му коса се беше разпиляла върху възглавницата. Нейтън изпита носталгия. Винаги досега синът му беше този, който будеше него — на всяка втора Коледа. Помисли си, че това наистина може да е последната Коледа, която празнуват заедно. Догодина Зандър вече щеше да е съвсем пораснал. Стаята му се стори малко празна и Нейтън осъзна, че момчето вече си е опаковало някои вещи. Той се загледа в раницата му и въздъхна.
— Какво правиш?
Обърна се и видя, че Зандър се е събудил.
— Гледам те как спиш, сине мой, наследнико мой.
Зандър се усмихна.
— Изглежда странно.
— Да беше станал по-рано. Честита Коледа.
— И на теб.
Синът му поне изглеждаше в по-добро настроение от вчера. Зандър кимна към синината му.
— Окото ти не изглежда добре.
— Всичко е наред. Трябва да видиш противника ми.
— Снощи го видях. Нямаше му нищо. — Зандър наблюдаваше баща си с озадачен поглед. — Какво се е случило с теб?
— Какво имаш предвид?
— Не знам. Изглеждаш някак си… по-щастлив.
— О! Ами Коледа е, нали?
— Да, явно.
— Хайде да вървим. Момичетата вече отварят подаръците си.
Зандър седна до възглавницата си.
— Значи наистина ще го направим? Ще прекараме Коледа така, сякаш нищо не се е случило?