— Те са просто деца, приятелче. Ти също се вълнуваше на тяхната възраст. — Нейтън тръгна към вратата. — Облечи се и ела, когато си готов.
— Татко… — Зандър си пое дълбоко въздух. — Не мисля, че Софи си е наранила ръката по време на езда.
Нейтън се върна и седна на леглото.
— Вчера говорих с нея и когато споменах случилото се, тя се направи, че… го е забравила. След това на лицето ѝ се появи странно изражение, сякаш е казала нещо, което не е трябвало да казва.
„С погребението някои задръжки падат“, помисли си Нейтън. След като Кам беше положен в земята, като че ли всички вече можеха да изрекат на глас някои неща, които бяха премълчавали в негово присъствие. Погледна сина си. Той вече беше пораснал в много отношения. Вече не беше дете. А в тази къща се бяха пазили прекалено много тайни досега.
— Камерън я е наранил — отвърна Нейтън. — Илзе ми каза снощи.
Зандър не отговори доста дълго време.
— Софи е още дете — рече най-накрая той. — Как е могъл?
— Не знам, приятелче.
— Мислиш ли, че се е почувствал зле след това?
— Надявам се.
— Може би това обяснява защо е оставил джипа.
— Да, вероятно.
— Момичетата добре ли са?
Нейтън чуваше гласовете от дневната и се замисли за заровения си на двора брат.
— Мисля, че да. Поне сега. Защо не дойдеш при нас?
Синът му се изправи.
— Татко…?
— Да.
— Извинявай за последните два дни. — Зандър стисна кувертюрата между пръстите си, както правеше, когато беше малък. — Просто се тревожех.
— Знам. И аз ти се извинявам — отвърна Нейтън. — Виж, ти беше прав. Запазих си час при Стив. И ще си помисля — много добре — за някои промени. Не мога да обещая, че ще се преместя, приятелче…
Зандър се разочарова, но Нейтън искаше да бъде честен с него. А и беше прав. Не можеше просто да си тръгне поради редица причини. Финансови. Практични. И не на последно място, защото понякога, доста често даже, се чувстваше свързан с пустошта по начин, който обичаше. Имаше нещо, което го привличаше в жестоката жега, когато слънцето грееше високо в небето, а той гледаше как стадата криволичат бавно; в миговете, в които поглеждаше към безкрайните равнини и виждаше как пръстта променя цветовете си. Това бяха единствените моменти, в които изпитваше нещо като щастие. Ако Зандър не можеше да усети това, а Нейтън знаеше, че не всеки може, тогава нямаше как да му го обясни. Пустошта беше сурова и не прощаваше на никого, но беше неговият дом.
— Нещата ще се оправят, обещавам. — Нейтън прегърна сина си. Зандър също го прегърна. — Повярвай ми.
— Да, знам.
После Нейтън остави сина си да се облече. Излезе в коридора и веднага чу бъбренето, което долиташе от дневната. Звукът му се стори много приятен. Той тръгна натам, но се спря, когато видя телефона. Погледна обратно към стаята на Зандър и без да му мисли много, отиде до апарата и набра един номер. Почака малко за отговор, но се оказа, че е сгрешил номера. Опита отново.
— Ало? — Гласът му се стори едновременно и познат, и непознат.
— Джаки? Нейтън е.
Последва объркано мълчание.
— Нещо случило ли се е със Зандър?
— Не, той е добре. — Чу я как въздъхна облекчено. — Всъщност исках да говоря с теб.
— О! — Отново настъпи кратко мълчание. — Добре. — Джаки звучеше изненадано, но съвсем не толкова враждебно, колкото звучаха имейлите ѝ, нито както в комуникацията, предадена от адвоката ѝ.
— Слушай, Джаки, исках да ти кажа, че съжалявам, задето зарязах баща ти. Независимо от случилото се между теб и мен, сторих нещо ужасно и ако можех да върна времето назад, щях да го направя.
— О! — Настъпи още по-дълго мълчание. — Благодаря.
— Съжалявам също, че не бях мъжът, от когото имаше нужда — за теб или за Зандър.
Този път очакваше мълчанието ѝ и я зачака да дойде на себе си.
— Винаги си давал на Зандър онова, от което има нужда — отговори най-накрая Джаки. Чу я да си поема дълбоко въздух. — Извинявай, Нейтън, но трябва да попитам. Рак на кожата ли имаш? Резултатите ти да не са лоши?
— Какво? Не.
— Тогава какво те накара да се обадиш?
— Аз просто… — Той млъкна. — Помислих си, че е крайно време да се извиня.
Осъзна, че наистина е така. Беше поддържал гнева си цели десет години — ужасно изтощително. Джаки също звучеше изморена. Поговориха още малко. Разговорът им беше неловък и ръждясал, но не безнадежден. Звучеше като стара част на машина, която обаче един ден можеше да заработи. Джаки изрази съболезнованията си за смъртта на Камерън. Нейтън стисна зъби и любезно попита как е Мартин. Явно се справял добре, продължавал да се издига в сферата на металоцентричната архитектура. Погледът на Нейтън се разсея, когато Джаки непохватно започна да му споделя идеята им да ремонтират стаята на Зандър. Очите му се спряха на стойката за ключове над семейния бележник. Ключовете за джипа на Камерън висяха на връвта си точно където ги беше оставил преди няколко дни.