Тишината от другия край на линията му подсказа, че е пропуснал нещо.
— Извинявай, какво каза?
Чу леко разочарована въздишка. Това му върна някои спомени, но побърза да ги прогони.
— Казах, че ти благодаря за разбирането относно изпитите на Зандър и необходимостта да си е повече време у дома. — Джаки млъкна за миг. — Знам, че ще ти липсва.
— Така е.
— И ти ще му липсваш.
— Наистина ли?
— Разбира се. Ти си му баща.
Нейтън усети как по телефона помежду им припламва искрица топлина и за миг си спомни какво беше обичал някога у златокосото момиче от съседната ферма.
— Времето, прекарано с него, е най-хубавото през цялата година. Наистина е чудесен младеж, трябва да се гордееш с него.
— Ти също, Нейтън.
Той чу размърдване и видя сина им в коридора. Махна му да се приближи.
— Зандър е тук. Ще ти го дам. Честита Коледа, Джаки.
Зяпнал от изненада, Зандър взе слушалката, а Нейтън се почувства едновременно малко по-добре и малко виновен. Трябваше да се опита да оправи нещата още преди години.
Докато се обръщаше, погледът му отново се спря на стойката с ключовете. Той се протегна и взе тези на Камерън. Тръгна по коридора, като през цялото време прекарваше връвта през пръстите си. По нея все още имаше малко червен прах и Нейтън не можеше да прогони спомена как ги видя захвърлени на предната седалка на джипа на Кам в онзи ужасен ден, в който го намериха. Не бяха захвърлени, прошепна един глас в главата му. Връвта беше внимателно навита. Никога не беше виждал брат си да я навива така.
Мислите му бяха прекъснати от радостните писъци на Софи и Ло, които изскочиха от дневната и побягнаха покрай него. Илзе ги последва с усмивка на лице и с торба, пълна с разкъсани опаковки. Нейтън прибра ключовете в джоба си и се усмихна в отговор. Лиз излезе от стаята и той с облекчение забеляза, че майка му изглежда по-добре, отколкото предишния ден. Тя се отправи към кухнята и пътьом го стисна за ръката. Като че ли му беше простила.
— По-добре да се заема с обяда. Дадох на туристите почивен ден, така че се чувствай поканен да помогнеш. — Лиз се обърна и се провикна: — Софи!
— Да? — изкрещя в отговор внучката ѝ.
— Би ли отишла да кажеш на Саймън и Кейти, че обядът е в дванайсет?
— Добре. — Последва ново трополене на крака. Софи се появи и се спря за миг. — Може ли да сложа сметаната на сладкиша?
— Не! Искам аз да я сложа! — провикна се Ло.
— И двете ще слагате — завъртя очи Лиз. — Освен това още не сме стигнали до него.
Тя продължи към кухнята, а Софи побягна навън. Настъпи тишина, след което дъските на верандата изскърцаха отново. Момичето се появи на вратата и по физиономията му Нейтън разбра, че нещо не е наред.
— Няма го. — Звучеше объркано то.
Хари застана до Нейтън.
— Кое го няма? — попита той.
— Джипа на работниците.
— Тръгнали ли са си?
— Караваната е още там. Но джипа им го няма!
Хари се намръщи и двамата с Нейтън излязоха навън. Очуканата таратайка на работниците — техният личен автомобил, с който ходеха до града — вече не беше там. Снощи беше паркиран тук, както и всяка друга вечер, точно до караваната. Сега на негово място имаше гола земя. Софи прибяга до него и протегна ръце.
— Виждате ли? — провикна се тя. — Казах ви.
Вратата на караваната се отвори и Саймън надникна през нея. Остана изненадан да види Нейтън, Хари и момичетата да го гледат ококорено. Нейт видя през рамо, че Илзе и Бъб излязоха на верандата, за да проверят какво става.
Саймън примигна на слънчевата светлина. Като че ли сега се събуждаше.
— Кейти в къщата ли е? — попита той.
Отне му известно време, докато осъзнае какво гледат всички. Той също ококори очи и веднага се разсъни.
— Къде е проклетият джип?
Излезе навън и пътьом си вдигна шортите. Застана на празното място и го обиколи първо от едната, а после и от другата страна. Джипът не се появи по магически начин.
— Къде стояха ключовете, приятелю? — попита го Хари.
Саймън спря да се върти в кръг и се стрелна обратно в караваната. Излезе отново и този път изглеждаше още по-учуден, ако това въобще беше възможно.
— Бяха в шкафа, но вече ги няма!
Той прибяга пак до празното място.