Нейтън се замисли. Спомни си как обикаляше отчаяно във все по-големи кръгове с джипа, докато търсеше осемгодишния Зандър, как туптеше сърцето в ушите му и как единственото чувство, което изпитваше, беше страх — леден, всепоглъщащ страх. Моля те, нека е жив и здрав. Работникът е бил в по-лошо положение, сам на своя кон, на ръба на природен кошмар.
— Намерил ли е сина си? — попита Софи.
— Да, накрая го открил. — Нейтън се поколеба. — Но конят на момчето се бил паникьосал и го хвърлил от гърба си. То било добре, но животното избягало.
— Какво направил човекът?
— Вероятно е преценил, че един кон няма да надбяга бурята, ако го яздят двамата, защото дал своя кон на сина си.
Нейтън си представи как работникът е казал, заповядал е на детето си да тръгва без него. Обещал му е да намери другия кон и да го настигне. Казал го е, но е знаел, че не е истина.
— Момчето прибрало ли се е живо и здраво у дома? — попита Софи.
— Да.
— А работникът?
— Не. Навярно е знаел, че няма да успее.
— Колко тъжно!
— Да. И все пак… — Нейтън млъкна за миг. — Предпочитам да си мисля, че може би не е бил тъжен, когато е умирал. Знаел е, че децата му са живи и здрави.
— Направил го е, за да спаси семейството си — каза Софи.
— Точно така. — Нейт се обърна към Ло. — Знам, че на гроба е малко страшничко, но не трябва да се страхуваш от него.
Ло обмисли думите му. Най-накрая се наведе над него. Нейтън усети дъха ѝ върху лицето си и видя петънцата от боичките по кожата ѝ.
— Не бях изплашена от работника — прошепна детето. — Бях изплашена от татко.
— О! — Чичо ѝ я хвана за ръката.
— Той вече няма да се върне, нали?
— Не, няма, Ло. — Нейтън протегна ръце и детето го прегърна. Телцето му беше малко и топло. — Всичко ще е наред. Тук си в безопасност и всички те обичаме. — Той посочи рисунката ѝ. — Знаеш ли какво? Мисля, че си по-добра художничка от баща си.
Това му спечели малка усмивка.
— Не — отвърна детето с нещо, което подозрително много приличаше на фалшива скромност. — Картината на татко спечели награда.
— Това нищо не означава. Твоите са също толкова добри.
— Не, не са. Не бъди глупав.
— Истина е. — Нейтън стана. — Почакай малко.
Той влезе вътре и зрението му се размаза, докато очите му се настроят към светлината. От кухнята се носеше божествен аромат. През прозореца в коридора видя Бъб и Хари навън на тревата. Сега брат му хвърляше топката, а възрастният мъж замахваше с бухалката му. Вратата на кабинета на Илзе беше открехната и Нейтън се замисли дали да не влезе да я види. Да я поздрави. Да ѝ каже, че му е липсвала. Поколеба се, но продължи напред. Момичетата го чакаха.
Влезе в дневната и застана пред картината на Камерън. Протегна ръце и се почувства като престъпник, когато откачи рамката ѝ от стената. Беше изненадващо лека за нещо, което заемаше толкова много пространство в къщата. Изчака малко, но нищо не се случи. Призракът на Камерън не се появи от подземния свят, за да го предупреди какво го очаква, задето пипа творбата му.
Нейтън се ухили на себе си, докато носеше картината по коридора и гледаше цветовете на земята, небето и гроба. Осъзна, че похвалата му към Ло беше напълно заслужена. Нямаше нищо специално в тази картина. Нямаше живец в нея. Тя представляваше плоска и лишена от вдъхновение творба на мъж, който беше прекалено сляп, за да види всичките хубави неща в живота си.
Нейтън излезе на верандата, като затръшна комарника след себе си, и беше посрещнат от мълчаливо изумление. Ло буквално зяпна. Никой не каза нищо доста дълго време. Той осъзна, че дори ударите с бухалката за крикет вече не се чуваха.
— О, господи! — ахна Софи. — Какво си направил? — Въпреки ужаса очите ѝ проблеснаха от удоволствие от подобно зрелищно потъпкване на забраната.
— Да. — Нейтън кимна. — Докоснах картината.
— Много ще загазиш — прошепна едва чуто голямата му племенница.
Ло се беше разкикотила и бе покрила уста с ръка.
— Няма. Защото това е просто картина, Соф. Нищо повече. И да, вероятно е много хубава. Но въпросът ми е по-добра ли е от тази на Ло?
Момиченцето подскачаше от крак на крак едновременно развълнувано и изплашено.
— Добре — каза Нейтън. — Ло, вдигни най-добрата си рисунка. Нека ги сравним.
Детето се ухили и избра една.
— Софи, ти ще си съдията. Коя е по-добра?
Нейтън завъртя картината на Камерън в ръцете си. Вдигна я на височината на лицето си. В този миг целият му свят се завъртя. Смехът на Софи беше приглушен от туптенето в ушите му.